— Все се каня да замина по тоя път за Мексико. Може да попитам в централното бюро някой път. Може да направя някои ценни познанства. Щом имат такива фиести. И продават джунджурийки, а, нали? — обади се Ърнест Хортън.
— Разбира се, как — каза Хуан. — Продават броеници, икони, свещи, бонбони, сладолед.
— Ако пратим човек да се залови с тая търговийка, няма да е зле. Ами че ние сто на сто ще ги направим много по-евтино от тях. Ще им изкараме броеници, и то хубави, от цветно стъкло. И ракети. Моята компания снабдява някои от най-големите празници с всякакви фойерверки. Това е идея. Ще взема да напиша едно писмо.
Хуан погледна към нарастващия куп мръсни чинии в умивалника. После погледна през рамо вратата на спалнята, отвори я и надникна. Леглото беше празно. Алис бе станала и вратата на банята беше затворена. Хуан се върна и взе да търка мръсните чинии.
Небето се проясняваше бързо и чистото жълто слънце грееше над измитата земя. Младите дъбови листенца бяха почти като жълти на новата светлина, а зелените поля изглеждаха необикновено млади.
Хуан изведнъж се усмихна. Отряза две филии хляб.
— Мисля да се разходя малко навън. — каза Причард — Ще дойдеш ли с мен, мила? — обърна се той към жена си. Тя погледна към вратата на спалнята.
— Ей сега — отговори тя и той я разбра.
— Добре, аз само ще се поразтъпча.
ГЛАВА 6
След като Хуан я остави, Алис лежа дълго по гръб, кръстосала двете си ръце върху очите. Хълцанията й спряха постепенно, като на дете. Тя чуваше приглушения говор в ресторанта. Ръката й беше топла от вътрешната страна и мокра над очите. Алис бе потънала в забрава и напрежението й спадна, сякаш са освободили тялото и от някаква затегната мрежа. Както си лежеше, отпусната и спокойна, мисълта й скочи назад към това, което се беше случило. Не помнеше жената, която крещеше на Норма. Цялата сутрин започна да й се мержелее. Още не беше намерила рационално обяснение за действията си. Като се замисли сега, тя си даде сметка, че в действителност не е подозирала Норма в лошо поведение, а дори и да беше, това не я интересуваше особено. Не обичаше Норма. Пет пари не даваше за нея. Загубено измито коте. Когато Норма дойде при тях на работа, Алис, естествено, насочи сетивата си към момичето и към Хуан като стетоскоп и тъй като не регистрира реакция от страна на Хуан — никаква припряност, никакво тайно дебнене и причакване с очи, — загуби интерес към Норма освен като към организъм, който разнася кафе и мие чинии. Алис нямаше усет за нещата и хората, когато не допълняха-или обедняваха живота й пряко. Сега, докато лежеше отморена, затоплена и спокойна, мисълта й заработи и в главата й нахлу ужас. Тя прехвърли сцената пак през ума си. Ужасът й бе породен от мекотата на Хуан. Трябваше да я удари. Това, че не я бе ударил, я разтревожи. Може би тя вече не го вълнуваше. Алис беше открила, че непредвидената любезност у мъжа е подготвителна мярка, преди да ти обърне гръб. Опита се да си спомни как изглеждаха двете Причардови, опита се също да си спомни дали Хуан бе погледнал топло към някоя от тях. Тя познаваше Хуан. Когато у него се зародеше желание, очите му се нагорещяваха като печка. После, малко стъписана, се сети, че той бе дал леглата им на Причардови. В същата минута усети мириса на лавандула по завивките. Обзе я ненавист и отвращение към тази миризма. Алис се заслуша в мърморенето на гласовете зад вратата. Хуан ги хранеше. Никога не би го направил, ако нямаше интерес. Ще каже по дяволите и ще отиде да си поправя автобуса. У Алис се надигнаха обезпокояващи опасения. Беше се държала зле с Норма. Но това беше лесно. На такива като Норма показваш малко слабост и те се топят, сами се затриват. Ами какво, момиче като нея е видяло толкова малко любов, че само да я подуши във въздуха, и ще заголи задник на чаша чай. Алис презираше такъв глад за любов. Не, тя не можеше да приравни своя към глада на Норма. Алис сама по себе си беше величава, а всички останали бяха дребни, всички — без Хуан, разбира се. Освен това той беше нейно продължение. Алис реши, че сега на първо място ще е най-добре да раздвижи Норма. Имаше нужда някой да се погрижи за кухнята, защото възнамеряваше, щом Хуан замине с автобуса, да се напие. Като се върне, щеше да му каже, че е умирала от зъбобол. Тя не се напиваше често, но сега нямаше търпение. И след като, така или иначе, щеше да го стори, беше по-добре отсега да започне да прикрива следите. Хуан не обичаше пияни жени. Тя отпусна ръце от лицето си. Очите й се бяха размътили от натиска и й трябваше малко време, за да прогледне на фокус. Видя как слънцето ласкаво струи над зелената долина пред спалнята и как се излива по надигащите се планини далеч на запад. Какъв приветлив ден!