Сега Алис бе застанала пред вратата, деляща спалнята от ресторанта. Поглади с пръст двете си ноздри, после отвори вратата и мина зад тезгяха, сякаш нищо не се е случвало.
ГЛАВА 7
Големият и красив автобус на Грейхаунд беше паркиран в товарното депо на Сан Исидро. Работници наливаха бензин в резервоара, поглеждаха за маслото и автоматически проверяваха гумите. Всичко работеше отлично. Един негър чистеше между седалките, като ги отупваше и събираше от пода найлонови опаковки, кибритени клечки и фасове. Той опипа с пръсти пода зад последната седалка, която заемаше дъното. Понякога зад тази седалка намираше монети или джобни ножчета. Изръсените пари прибираше, но повечето други предмети предаваше на службата. Хората правеха страшен въпрос за вещи, които са забравили, но рядко се обаждаха за дребни пари. Някой път успяваше да събере до няколко долара зад тая седалка. Днес беше измъкнал две монети по десет цента, една пет-десетцентова, портфейл с военно повиквателно, шофьорска книжка и членска карта за Клуба на лъвовете. Той хвърли едно око в преградката за пари. Две банкноти по петдесет и подписан чек за петстотин долара. Пъхна портфейла в джоба на ризата си и изчетка седалката с метличката за прах. Дишаше тежко. Парите бяха лесни. Можеше да ги вземе и да остави портфейла зад седалката да го намери някой друг служител по линията. Чека също щеше да остави. Беше прекалено рисковано. Но тия две сладки петдесетдоларови банкноти — милички, сладички петдесетачки! Гърлото му се беше стегнало и нямаше да се отпусне, докато не извадеше тия милички петдесетачки и не оставеше портфейла обратно зад седалката. Той обаче не можеше да се заеме с тях, защото новакът миеше отвън стъклата, замъглени от набита пътна прах. Чистачът трябваше да изчака. Ако го хванат, щяха да го приберат. Маншетът на синия му вълнен панталон беше разпран на едно място. Той смяташе да пъхне двете чудни хартийки там, преди да слезе от автобуса. После щеше да му стане лошо преди края на работното време. Ще се разболее, Толкоз, колкото да не се мярва още седмица. Ако му прилошее през време на работа и остане до часа за напускане, никой нищо нямаше да си помисли, като не се яви следващите няколко дена, и така щеше да запази службата си. Чу качване на стъпалото на автобуса и изтръпна. Надникна Луи, шофьорът.
— Здрасти, Джордж — каза той. — Да си намирал портфейл? Един казва, че си го бил загубил. Джордж измънка нещо.
— Е, добре, ще се върна да погледна — каза Луи. Джордж се извъртя, както беше на колене, и каза:
— Намерих го. Щях да го предам веднага щом свърша.
— Ами?! — изненада се Луи. Взе портфейла от ръката на Джордж и го отвори. Момчето отвън надзърна през стъклото. Луи се усмихна състрадателно на Джордж и метна поглед на новия.
— Съжалявам, Джордж — каза Луи. — Предполагам, че нарочно са ни ги сложили. Човекът каза две по петдесет и наистина са две по петдесет. — Той измъкна банкнотите и чека, така че момчето отвън можа да ги види. — Следващия път повече късмет, Джордж — пожела Луи.
— Може оня да даде нещо за награда — каза Джордж.
— Половината за тебе — каза Луи. — Ако е по-малко от долар, взимаш всичко.
Луи слезе от автобуса и се упъти към чакалнята. Той предаде портфейла на гишето и каза:
— Джордж ги намери. Тъкмо щеше да го предава. Той е добро момче.
Луи знаеше, че притежателят на портфейла стои точно до него и затова рече на касиера:
— Ако аз го бях загубил, щях да дам на Джордж нещо дребно. Нищо не озлобява човека повече от неуважението. Помня, един от нашите намери веднъж една хилядарка и я предаде и дори едно благодаря не получи. След това ограби една банка и уби няколко пазача, най-сериозно. — Луи лъжеше с лекота и без усилие. После попита: — Колко пътуват на юг?
— Пълен си — каза чиновникът. — Един за Бунтарския и гледай да не забравиш пастите като миналия път. Цял живот не съм имал толкоз разправии като с тия пасти. Заповядайте портфейла ви, господине. Бихте ли проверили дали всичко е в ред?