Притежателят му се отплати с пет долара. Луи реши някой път да даде на Джордж един долар. Той знаеше, че Джордж няма да му повярва, ама какво от това, дявол да го вземе. Мръсна игра — с мръсни ръце. Всеки с късмета си. Луи беше едър, малко пълен, обаче денди. Приятелите, с които се събираше, му казваха „дунди“. Беше пъргав, с бърз ум и обичаше да го знаят като шегаджия. Наричаше състезателните коне „кучета“ и всички обстоятелства за него бяха „преговори“. С удоволствие би бил, да кажем, Боб Хоуп или още по-добре Бинг Крозби. Луи видя, че Джордж наблюдава от вратата на товарната площадка. Обзе го внезапна щедрост. Той прекоси и подаде на Джордж еднодоларова банкнота:
— Долен циция! Взимай долара. Връщат му петстотин, а на него едва един му се откъсна от сърцето!
Джордж стрелна Луи с мигновена, кафява искра в очите. Знаеше, че е лъжа, но и че нищо не може да направи. Ако Луи се ядоса, тогава Джордж можеше да му налети. Беше му идвало в пияно състояние. Почти бе почувствувал как алкохолът му се премества в ръцете. Само оня новият да си беше държал носа настрана.
— Благодарим — каза Джордж. Момчето мина покрай тях с кофата и гъбата.
— На тия стъкла мити ли им викаш? — заяде се Джордж. Луи го остави той да се разправя. Джордж продължи към момчето: — Ако не искаш да изхвръкнеш, по-добре се размърдай! Тия стъкла са мръсни. Почвай отново.
— Друг ми е началник. Ще почакам, докато се оплачат отгоре.
Луи и Джордж се спогледаха. Нищо и никакъв новак! Щеше да изхвърчи за по-малко от седмица, само да си наумеше Луи.
Грамадните автобуси влизаха и отпътуваха изпод навеса на товарната площадка, тежки и високи като къщи. Шофьорите красиво и ловко ги плъзваха на място. Гарата миришеше на масло и изгорели бензинови пари, на захарни пръчки и на някакъв силен химически препарат за чистене на пода, който удряше в носа. Луи се върна при входа. Едно момиче, което идваше от улицата, му хвана окото. Носеше куфар. Луи веднага я мярна. Парче и половина! Ей такова бонбонче искаше да си вози на мястото точно зад високата шофьорска седалка. Щеше да си я гледа в обратното огледалце и да подразбере туй-онуй за нея. Може би живее някъде по неговия маршрут. Луи бе имал доста авантюри, започнали по този начин. Уличната светлина биеше в гръб на момичето и той не можеше да види лицето й, но беше сигурен, че си я бива. Сам не знаеше откъде е сигурен. Трябва да бяха минали поне петдесет момичета, на които осветлението им идваше в гръб. Но как разбра, че точно тази красавица не е за изпускане? Видя само едно хубаво тяло и хубави крака, но по някакъв неуловим начин това момиче излъчваше секс. Луи видя, че е отнесла куфара си при гишето за билети, затова не отиде направо при нея. Влезе в умивалнята. Там застана пред умивалника, намокри ръце и си накваси косата. Извади от страничния си джоб малко гребенче, среса се назад, като прилепи отзад стърчишките, напомнящи патешка опашка. Среса и мустака си, не че имаше нужда — беше съвсем къс. Намести сивото кадифено яке, пристегна колана и леко си глътна стомаха навътре. Прибра гребенчето и още веднъж се огледа в огледалото. Мина с две ръце по косата си отстрани и опипа отзад, за да се увери, че нищо не стърчи и че патешката опашчица е слегнала. Оправи униформената си черна папийонка, взе няколко зрънца сен-сен от джоба на ризата и ги метна в устата си. След това леко вдървен намъкна якето си. В момента, в който дясната му ръка хвана месинговата топка на вратата на умивалнята, пръстите на лявата му опипаха дюкяна му от горе до долу, за да се увери, че го е закопчал. Той се усмихна малко накриво, полусветски полунаивно — изражение, което му бе носило успех. Луи бе чел някъде, че ако гледаш едно момиче право в очите и се усмихваш, имало ефект. Трябва да я гледаш не само като най-красивото същество на света, но да я гледаш дотогава, докато отмести погледа си. Имаше и друг трик. Ако се стесняваш да гледаш хората в очите, гледаш в една точка по костта на носа точно между очите. Човекът, когото фиксираш, има чувството, че го гледат в очите, а фактически не е така. Луи беше установил, че този подход е страшно резултатен. Когато не спеше, Луи почти винаги си мислеше за момичета. Той обичаше да ги подлудява. Обичаше да ги кара да се влюбят в него и да изчезне. Казваше им „сукалчета“. „Ще взема едно сукалче, вика, и ти вземи едно сукалче и отиваме в града.“
Той прекрачи прага на умивалнята с известно величие, но веднага му се наложи да отстъпи назад, защото двама мъже минаваха между скамейките и носеха дълъг кафез с летви на ребра за проветрение. Отстрани на кафеза пишеше с големи бели букви „ДОМАШНИТЕ ТОРТИ НА МАМА МАХОНИ“. Двамата мъже вървяха пред Луи към площадката за товарене. Сега момичето седеше на една пейка с куфара на земята. Като минаваше през помещението, Луи бегло хвърли око към краката й, после улови погледа й и както вървеше, продължи да я гледа. Изопна кривата си усмивчица и тръгна към нея. Тя го погледна отново, без да се усмихва, и отмести очи. Луи се разочарова. Не се беше смутила, както би трябвало. Просто загуби интерес към него. Ама наистина си я биваше — хубави, налети крака със заоблени бедра, без никакъв корем и едри гърди, с които най-много печелеше. Беше руса с твърда коса, леко пречупена по върховете от прекалено горещата маша, но хубаво сресана, с красиви отблясъци и един дълъг къдрав кичур, който Луи особено хареса. Клепачите й бяха покрити с някакъв дневен крем и гримирани със сини сенки и много маскара по миглите. Без руж, с голямо петно червило, намазано така, че устата й да изглежда квадратна, като на някои от кинозвездите. Беше облечена в костюм — тясна пола и сако с кръгла яка. Обувките й бяха от светлокафява кожа с бели шевове. Не само хубавица, ами и добре се облича! И платът изглеждаше скъп. Минавайки, Луи разгледа лицето й. Имаше чувството, че я е виждал някъде и преди. Възможно бе обаче да прилича на някоя, която той познава, или пък да я е гледал в някой филм. Беше му се случвало. Очите й бяха раздалечени, почти ненормално раздалечени, сини с малки кафяви точици и със силно очертани тъмни ивици от зеницата към външния кръг на ирисите. Веждите и бяха изскубани и нарисувани високо навити с молив, от което изглеждаше малко учудена. Луи забеляза, че ръцете й, скрити в ръкавици, не бяха неспокойни. Не беше нито нетърпелива, нито нервна, и това го смути. Самообладанието го плашеше. Той отново изпита чувството, че я бе виждал някъде. Колената й не бяха кокалести, а добре заоблени и тя бе оставила полата си свободно, без да я придръпва. Като минаваше край нея, Луи я наказа за това, че не го гледа в очите, като впери поглед в краката й. Това обикновено действуваше и караше момичетата да придръпват полите си по-надолу, дори и да не са много вдигнати, но върху това момиче не оказа никакво въздействие. Нейната неспособност да реагира на неговото изкуство го разтревожи. Може да е някой парцал, каза си той. Някой парцал за по двойка. После се изсмя на себе си. Къде за два долара с тия дрехи.