Выбрать главу

Луи се качи на високата си седалка оградена с лост от неръждаема стомана, и проверяваше билетите на качващите се пътници. Китаецът с черното пардесю отиде направо на крайната седалка, съблече палтото си и извади на колене двете списания. Възрастната жена с мъка качи стъпалото запъхтяна и седна на първата седалка зад Луи.

— Извинете, госпожо, но мястото е заето — каза той.

— Какво искате да кажете, заето? — възпротиви се войнствено тя. — Няма запазени места.

— Мястото е заето, госпожо — повтори Луи. — Не виждате ли куфара пред него? — Той мразеше възрастните жени. Те го стряскаха. Миришеха на нещо, от което го побиваха тръпки. Бяха проклети и нямаха никаква гордост. Окото им не мига да направят сцена. Получават винаги това, което искат. Бабата на Луи беше същински тиранин. Винаги ставаше каквото тя поиска, и то само защото беше проклета. С крайчеца на окото си Луи видя момичето на долното стъпало на автобуса, застанало зад индусите. Беше притиснат. Отведнъж се ядоса. — Госпожо — каза той, — аз съм шеф на автобуса. Има още много хубави места. Ще минете ли назад, ако обичате?

Възрастната дама изостри брадичка и се озъби насреща му. Тя се завъртя леко, намествайки се на седалката.

— Пазите го за онова момиче, ето какво — рече тя. — Но аз ще се оплача на началника. Луи избухна:

— Добре, госпожо. Още сега напуснете и се оплачете. Компанията има хиляди пътници, но малко добри шофьори. — Той забеляза, че момичето слуша и се почувствува доста горд.

Възрастната жена забеляза, че той се ядоса.

— Аз наистина ще се оплача — продължи тя.

— Е, хубаво де, оплачете се. Може да слезете от автобуса, но на това място няма да седнете — извика Луи. — Пътникът на това място е с медицинска бележка.

Това беше изход и на възрастната жена й подействува.

— Защо не казахте по-рано? — каза тя. — Аз да не съм без акъл. Но въпреки това ще се оплача за неуважение.

— Добре, госпожо — прие Луи уморено. — На това съм свикнал.

Възрастната се премести с една седалка по-назад. „Като си пусне дългото ухо, направо ще ме побърка — помисли си Луи. — Да слуша! Пътниците са повече от шофьорите.“ Сега момичето беше до него и показваше билета си. Без да иска, Луи рече:

— Само до Бунтарския ъгъл ли пътувате?

— Да, трябва да се прекачвам — обясни момичето. Тя се усмихна на разочарованието в гласа му.

— Това е вашето място, тук — каза той. Гледаше я в огледалцето, когато седна, кръстоса нозе, придърпа полата и сложи чантата си отстрани. Пристегна колана и оправи яката на сакото. Тя знаеше, че Луи наблюдава всяко нейно движение. С нея винаги беше така. Знаеше, че е по-различна от другите момичета, но не знаеше точно с какво. В някои отношения е приятно да получаваш винаги най-хубавото място, да ти купуват обяда, да те придържат с ръка, когато пресичаш улицата. Мъжете просто не сваляха ръцете си от нея. Но винаги съществуваше и неприятна част. Тя все трябваше да спори, да омилостивява, да обижда или да се бие, за да се освободи. Всички мъже искаха от нея едно и също, и толкоз. Тя го прие като неизменно условие и си беше така. Като по-млада страдаше. Имаше чувство за вина и нечистоплътност. Но сега беше по-голяма, беше го приела и само усъвършенствуваше средствата си. Понякога се поддаваше и получаваше пари и дрехи. Тя познаваше повечето от подходите на мъжете. Вероятно би могла да предскаже всичко, което Луи щеше да изрече или стори в следващия половин час. Често, по предчувствие, тя предотвратяваше досадни разправии. По-възрастните мъже искаха да й помагат, да я пратят да учи или да я извадят на сцената. Някои млади мъже искаха да се оженят за нея и да я закрилят. И малко, съвсем малко, открито и честно просто искаха да спят с нея и й го казваха. Те бяха най-лесните, защото зависеше от нейното „да“ или „не“, за да се приключи въпросът. Това, което ненавиждаше в своя дар или може би недостатък, бяха побоищата. Мъжете се биеха жестоко, когато тя се въртеше наоколо, биеха се като кучета. На нея често й се искаше жените да я обичат, но те не я обичаха. А тя беше интелигентна. Знаеше защо не я обичат, но не можеше нищо да направи. Това, което действително желаеше, беше къща в малко градче, две дечица и стълба в хола, на която тя да стои права. Щеше да бъде хубаво облечена и щяха да й идват гости на вечеря. Естествено щеше да си има съпруг, но не можеше да си го представи, защото рекламите в женските списания, от които се бе породила мечтата й, никога не представяха мъже. Винаги само една хубава жена в красиви дрехи, която слиза по стълбата, а в хола много гости, свещи, маса за хранене от тъмно дърво и чистички дечица, които целува за лека нощ. Ето какво искаше тя в сърцето си. Но й беше ясно като две и две, че тъкмо това никога няма да има. У нея се бе натрупала много тъга. Питаше се какви са другите жени. Дали са различни от нея в леглото? От наблюдение знаеше, че мъжете не реагират спрямо повечето жени по начина, по който реагираха спрямо нея. Плътските й пориви не бяха нито много силни, нито постоянни, но не знаеше, как е с другите жени. Те никога не обсъждаха подобни въпроси с нея. Не я обичаха. Веднъж младият лекар, при когото бе отишла, за да й предпише нещо за облекчаване на болките при мензис, се бе опитал да изфлиртува с нея и когато тя го заговори и го разубеди, той й беше казал: „Вие просто го излъчвате. Не знам как, но е така. Има такива жени — бе продължил той. — Слава богу, че не са много, иначе мъжете ще се побъркат.“ Опита се да носи по-строги дрехи, но и това не помогна много. Не можеше да се задържи на обикновена работа. Научи се да пише на машина, но където я наемеха, канцелариите се обръщаха с главата надолу. Сега си имаше леко средство за прехрана. Носеше й добри пари и не й създаваше големи неприятности. Събличаше дрехите си в мъжки клубове. Ангажираше я една постоянна агенция. Не разбираше тези мъжки увеселения и какво удоволствие изпитваха мъжете от тях, но те съществуваха и тя печелеше по петдесет долара на вечер, за да си съблича дрехите, което беше пак по-добре, отколкото да й бъдат разкъсвани в някоя служба. Тя дори изучи въпроса за нимфоманията, или поне дотолкова, колкото да разбере, че не страда от нея. Въпреки че почти пожела да страдаше. Понякога си мислеше да отиде в някой публичен дом, да натрупа много пари и да се оттегли на село — или това, или да се омъжи за по-възрастен мъж, когото да командува. Така щеше да е най-лесно. Младите мъже, които я привличаха, обикновено ставаха нахални. Винаги я подозираха в изневяра. Или кръшкаха, или се опитваха да я бият, или се разяряваха и я изхвърляха. Беше опитала и като държанка, но всичко свърши именно по този начин. Виж, възрастен мъж с малко сухи пари — това като че ли беше най-добрият изход. Тя щеше да бъде добра с него, така че и парите, и годините му щяха да имат смисъл. Тя имаше само две приятелки, и двете работеха в публичен дом. Изглежда, те бяха единственият тип жени, които не я ревнуваха й не се възмущаваха от нея. Едната беше в чужбина. Не я знаеше къде. Пътуваше с някакви войски. А другата живееше с някакъв мъж от рекламата и я помоли да не им пречи. Казваше се Лорейн. Двете живееха заедно в един апартамент. Лорейн не се интересуваше много от мъже, но все пак не се занимаваше и с жени. Върза се обаче с един от рекламата и я помоли да се изнесе. После й обясни всичко. Лорейн работеше в публичен дом и рекламният агент се влюбил в нея. Лорейн обаче имаше гонорея и преди още да се появят симптомите, беше заразила и него. Той беше нервен тип, избухнал, изгубил си службата и дойде да се жалва на Лорейн. Тя се чувствуваше отговорна по някакъв начин и го приюти, хранеше го, докато и двамата се излекуват. Това беше преди новото лечение, та беше доста тежко. След това той мина на големи дози приспивателно. Лор