В Чикаго се бяха състояли серия конгреси и тя беше събрала малко пари от мъжките клубове. До Лос Анджелос пътуваше с автобус, за да пести. Искаше да поживее на спокойствие известно време. Отдавна нямаше писмо от Лорейн. В последното й пишеше, че приятелят й четял пощата и по-добре било да не й пише.
Последните пътници излизаха през вратата и се качваха в автобуса. Луи бе кръстосал нозе. Малко се стесняваше с това момиче.
— Видях, че пътувате за Лос Анджелос — каза той. — Там ли живеете?
— От време на време.
— Обичам да отгатвам кой какъв е — продължи той. — Човек като мене работи с толкова много хора.
Моторът на автобуса дишаше меко. Възрастната дама беше вперила очи в Луи. Той я виждаше в огледалото. Като нищо щеше да напише писмо до компанията. „По дяволите и компанията“ — каза си Луи. Винаги можеше да си намери работа. Компанията и без това не обръщаше особено внимание на жалбите на възрастните дами. Той погледна назад в автобуса. Двамата индуси сякаш си държаха ръцете. Китаецът беше разтворил и „Таим“, и „Нюзуик“ в скута си и сравняваше написаното в двете. Главата му се люшкаше от едното списание към другото и една стъписана бръчка между двете вежди открояваше носа му. Диспечерът махна на Луи. Луи дръпна лоста за вратата. Той премести лоста за скоростите на обратна и плъзна колата извън бетонната писта, после описа точна, широка дъга, така че предната броня мина покрай северната стена на по-малко от сантиметър. Превключи още веднъж на първа и на косъм не опря другия край на платното. На края на алеята, от която се излизаше на улицата, спря и видя, че има свободен път. Той обърна автобуса и зави по другото платно на улицата. Луи беше отличен шофьор с безупречна книжка. Автобусът се понесе по централната улица на Сан Исидро, наближи покрайнините и излезе на открито шосе.
Небето и слънцето бяха измити и чисти. Цветовете бяха ярки. В канавките течеше обилна вода и на места, където имаше запушване, водата се разливаше по шосето. Автобусът режеше водата с остро свистене и Луи усещаше как кормилото придръпва. Тревата се беше сплъстила от стихията на дъжда, ала слънчевата топлина сега вливаше сила в сочните стръкове и по височините тревата отново бе започнала да се изправя.
Луи пак надзърна към момичето в задното огледало. Тя го гледаше в тила. Но нещо я накара да вдигне поглед към огледалото и да се спре на очите му — нейните очи с тъмните ивици, правилният красив нос и начервената четвъртита уста се запечатаха завинаги в съзнанието на Луи. Когато го погледна в очите, тя се усмихна, сякаш й беше хубаво. Луи усети, че гърлото му се стяга и че гърдите му се издуват. Реши, че е полудял. Той си знаеше, че е стеснителен и в повечето случаи само си внушаваше, че не е, така че сега преминаваше през всички симптоми на един шестнайсетгодишен. Очите му отскачаха в огледалото, от огледалото в пътя и пак обратно. Виждаше, че бузите му са червени. „Какво е туй, по дяволите? — рече си той. — Да не би да откачам по тоя евтин боклук?“ Той се загледа в нея, за да се залови за някоя спасителна мисъл, и тогава видя дълбоките белези от форцепс по дължината на челюстта й. Това го поуспокои. Ако разбере, че е видял белезите й, тя нямаше да се чувствува така адски самоуверена. Четиридесет и две мили. Луи трябваше да побърза да я спечели. Не биваше да пропилява и една минута, ако искаше да хвърли примка на тази малка въртиопашка. Но когато се опита да я заговори, гласът му излезе прегракнал. Тя се наведе близо до него:
— Не ви чух. Луи се окашля.
— Природата изглежда много хубава след дъжда.
— Да, наистина.
Той се опита да се върне на обичайните си думи като начало. В огледалото забеляза, че все още е наведена зад него, за да го чува.
— Както казах — започна той. — опитвам се да отгатвам кой какъв е. За вас бих казал, че сигурно сте или от киното, или от театъра.