Спалната наредба на Бунтарския ъгъл бе съвсем проста. Непосредствено зад ресторанта покривът се спускаше над пристройка. В края на тезгяха се отваряше врата към спалнята-всекидневна на семейство Чикой, където се мъдреше двойно легло с плетена на една кука покривка, радио на поставка, два претъпкани със слама стола и една кушетка — комбинацията от трите наричаха гарнитура — и лампа за четене на метална стойка със зелен стъклен абажур. За стаята на Норма се минаваше през това помещение, защото, според теорията на Алис, младите момичета трябва малко да се надзирават и да не се оставят да подивеят. Норма трябваше да прекоси стаята на Чикой, за да отиде в тоалетната, или просто да прескочи през прозореца, както обикновено правеше. Стаята на чирака-механик се намираше пак до спалнята на семейство Чикой, само че от другата страна, със самостоятелен вход, и той ползуваше обраслата в лоза барачка с надпис „Мъже“ зад гаража.
Постройките, плътно и съразмерно една до друга, бяха удобни и приветливи. По времето на Бланкънови Бунтарския ъгъл представлявал едно съмнително място, потънало в нищета и мръсотия, ала двамата Чикой процъфтяха тук. Имаха пари в банката и следователно известна сигурност и щастие. Този остров, закрит от огромните дървета, се виждаше от километри-Не беше нужно да търсиш пътни знаци, за да откриеш Бунтарския ъгъл и пътя към Сан Хуан де ла Крус. В голямата долина житните ниви се равнееха далеч на изток, до планинските подножия и високите планини, а на запад свършваха по-близо, край заоблените възвишения, където дъбовете седяха като живи черни петна. Лете жълтият пек мрежеше, прежуряше и изпичаше с гневен поглед хълмовете, така че сянката на горуните над Бунтарския ъгъл бе нещо, което се очаква с нетърпение и се помни. А в големите дъждове през зимата ресторантчето бе топъл кът с кафе, боб с лют пипер и сладкиши.
В тучна пролет, когато тревата зеленее по ливадите и баирите, когато вълчият боб и маковете разкрасяват земята в синьо и огнено златно, когато исполинските дървета се събуждат в резедави млади листа — тогава нямаше по-прелестно място на света. Това не бе красота, която не забелязваш, защото си свикнал с нея. Тя стяга гърлото ти сутрин и свива стомаха ти от сладостна болка, когато слънцето я обхожда на залез. Сладкият мирис на вълчи боб и трева те кара да дишаш неспокойно, едва ли не сластно да се задъхваш. Тъкмо в този сезон на цъфтеж и буен растеж още преди виделина Хуан Чикой излезе с електрически фенер към автобуса. Карсън Пъпката, неговият помощник-механик, сънливо се препъваше след него.
Прозорците на ресторанта бяха още тъмни. Зад източните хребети небето дори не изсивяваше. До такава степен бе все още нощ, че кукумявките продължаваха да кряскат из полето. Хуан Чикой се приближи до автобуса, оставен пред гаража. В светлината на фенера той изглеждаше като огромен балон със сребърни прозорци. Карсън Пъпката, все още не напълно събуден, стоеше с ръце в джобовете и трепереше.
— не защото беше студено, а защото ужасно му се спеше.
От полята повя ветрец и донесе мириса на вълчи боб и уханието на напращяла земя, полудяла от родитба.
ГЛАВА 2
Електрическият фенер с плосък, наклонен рефлектор осветяваше ярко само краката, обущата, автомобилните гуми и дънерите. Той се люшкаше и отплесваше, а нажежената жичка светеше ослепително синьо-бяла. Хуан Чикой отнесе фенера до гаража, извади връзка ключове, намери ключа за катинара и разтвори широките врати. Запали лампата на тавана и угаси фенера. Сетне взе едно раирано монтьорско кепе от работния си тезгях. Носеше работен комбинезон с големи пиринчени копчета на чепака и страничните закопчалки, а отгоре — черно яке от конска кожа с плетен ластик на врата и на китките. Обувките му бяха заоблени и твърди и с толкова дебели подметки, че изглеждаха като набъбнали. Старият белег на бузата до големия му нос тъмнееше като сянка под горната лампа. Той прокара пръсти през гъстата си черна коса, за да я напъха цялата под кепето. Ръцете му бяха силни, с широки длани и къси пръсти с равни от работа нокти, разкривени и вдлъбнати от това, че са били удряни и наранявани. Третият пръст на лявата му ръка бе загубил първата си става и на мястото на ампутацията месото се беше леко надуло като гъба. Това малко топчесто израстъче лъщеше и беше с по-друга от останалата част на пръста тъкан, сякаш ставата се мъчеше да се превърне във връхна възглавничка. На този пръст носеше широк венчален пръстен, като че ли този пръст не ставаше вече за работа, но би могъл да се използува не по-зле за украшение. От джобчето на комбинезона му се подаваха молив, линия и манометър. Хуан беше гладко обръснат, макар и от вчера и макар около брадичката и на врата му да се подаваха прошарени и бели косъмчета като на стар еърдейл. Те личаха още повече, защото цялата му брада иначе беше наситено черна. Черните му очи бяха шеговити и присвити като на примигващ пушач, който не може да свали цигарата от устата си. Устните на Хуан бяха пълни и добродушни, спокойни устни — долната малко издута, но не кисела, а напротив, издаваща добро настроение и самоувереност, горната — добре оформена с изключение на дълбокия, почти бял спрямо розовината на устните шев вляво от средата. Устната, изглежда, някога е била разцепена до дъно и тази опъната бяла жилка сякаш пречеше на пълнотата й и я придърпваше в тънки бръчици от двете страни. Ушите му не бяха много големи, но стърчаха рязко като миди, или в положение, в което човек би ги държал, ако иска да чува по-ясно. Хуан имаше вид на човек, който слуша внимателно през цялото време, очите му се присмиват на това, което чува, а с половин уста не одобрява чутото. Движенията му бяха сигурни дори когато не правеше нищо, изискващо сигурност. Вървеше така, сякаш отива на точно определено място. Ръцете му работеха бързо и прецизно и никога не си играеха с клечки за кибрит или пирони. Зъбите му бяха дълги, обточени по края със злато, което придаваше на усмивката му известна жестокост.