Алис духна падналите кичури и вдигна очи — видя Норма, застанала на прага. Устата й беше зяпнала, лицето й — жадно. Не успя да промени изражението си. Норма прекрачи в стаята. Брадичката й се беше толкова стегнала, че всички бръчки от устата й изчезнаха. Алис глупаво й подаде писмото. Норма го взе, сгъна го внимателно и го затъкна в елечето си. После отиде при бюрото, измъкна куфара отдолу, откопча ключето от вътрешната страна на роклята си и го отключи. С мъка започна да си нарежда багажа. Изпразни чекмеджетата и ги наблъска в куфара, като натискаше камарата дрехи с юмрук. Измъкна от гардероба трите си рокли и палтото със заешка яка — него остави на леглото, а роклите нави около закачалките и ги пъхна и тях в куфара. Алис не беше в състояние да помръдне. Главата й се въртеше, като гледаше как Норма се движи напред-назад. В съзнанието на Норма пищеше тъпичък победен вик. Беше отгоре. След един живот, в който я разтакаваха, сега беше отгоре и мълчеше. Стана й драго. Не каза нито дума и нито дума нямаше да каже. Хвърли два чифта обувки в куфара, натисна здраво капака и го заключи.
— Сега ли заминаваш? — попита я Алис. Норма не отговори. Нямаше да наруши тържеството си. Нищо не бе в състояние да я принуди.
— Нищо лошо не исках да направя — продължи Алис. Норма не я погледна.
— По-добре не казвай, ще се оправим — несигурно предложи Алис. Норма обаче продължаваше да мълчи. Отиде при леглото и взе палтото със заешката яка. После вдигна куфара си и излезе. Дъхът й свиреше през ноздрите. Тя влезе зад тезгяха за храна, натисна бутона „Не продава“ на касовия брояч и взе десет долара: една банкнота от пет, четири по един, едно петдесет и две монети по двайсет и пет цента. Натика парите в страничния джоб на палтото. Нерешителната й уста беше опъната в твърда линия.
— Какво става тук? — попита Хуан.
— Заминавам с вас за Сан Хуан — каза Норма.
— Трябва да помагаш на Алис — каза Хуан. — Тя не може да остане сама.
— Напуснах — каза Норма. Забеляза, че русата я гледа, когато се подаде иззад тезгяха. Норма излезе през вратата на ресторанта, занесе куфара си при автобуса, качи се и зае едно място към края. Постави куфара прав на седалката до нея. Седеше като истукана. Хуан гледаше подире й. Вдигна рамене.
— Какво беше това? — попита той, без да се обръща към някого определено.
Ърнест Хортън се мръщеше. Той мразеше Алис Чикой.
— Кога смятате да потеглим? — попита той.
— В десет и половина — отговори Хуан. — Сега е десет и десет. — Погледна Причардови. — Вижте, аз трябва да се преоблека. Ако желаете кафе или нещо друго, господа, моля, просто елате тук и си вземете.
Хуан влезе в спалнята. Смъкна презрамките на комбинезона и остави панталоните да се свлекат около обувките му. Беше с шорти на тесни сини ивици. Свали пепитената риза през главата, изу мокасините и излезе от панталоните, като остави обувки, чорапи и комбинезон накуп. Тялото му беше здраво и кафяво, тъмно не от слънцето, а от тъмните му прародители. Той отиде до банята и почука. Алис пусна водата на тоалетната и отвори. Отново си беше мила лицето и един мокър кичур коса се беше залепил на бузата й. Устата й висеше, очите й бяха подути и зачервени.
— Какво става? — попита Хуан. — Май непрекъснато ти е зле, а?
— Боли ме зъб. — каза Алис. — Не минава. Прищраква ме ей тука.
— Какво става с Норма?
— Да си върви! — рече Алис. — Знаех си, че ще я пипна някой ден.
— Защо, какво е направила?
— Дългички са й пръстите — каза Алис. — Какво е взела?
— Ами помисли, че ще го видя. Помниш ли онова шишенце „Белоджа“, което ми подари за Коледа? Беше ми изчезнало и го намерих в нейния куфар. Тя влезе точно когато го открих, обиди се и аз й казах да си върви.
Очите на Хуан се замъглиха. Знаеше, че това е лъжа, но му беше почти все едно каква е истината. Женските разпри изобщо не го вълнуваха. Той влезе във ваната и се огради с пердето за душа.
— Цяла сутрин не си наред — каза той. — Какво ти има?
— А, неразположена съм — каза Алис, — пък и тоя зъбобол.
Хуан знаеше, че първото не е истина. Но за второто само подозираше, че е измислица.
— Пийни глътка алкохол, като заминем. Ще бъде добре и за двете — каза той.
Алис беше доволна. Искаше той да й го предложи.
— Ще трябва да се грижиш сама за всичко — продължи Хуан. — Пъпката ще пътува с мене.
У Алис шупна възбуда. Щеше да бъде сама, напълно сама. Но пред Хуан не биваше да се издава, че иска тъкмо това.
— За какво ще идва Пъпката с тебе? — попита го тя.