— Иска да си вземе нещо в Сан Хуан. Впрочем, защо не затворим днес? Хем ще отидеш на зъболекар в Сан Хуан.
— Не — отклони Алис. — Не е разумно. В Сан Хуан ще ида утре или в други ден. Не е разумно да затваряме ресторанта.
— Окей. Твой си е зъбът — каза Хуан и пусна водата. Подаде глава зад пердето и каза: — Иди там и се погрижи за пътниците.
Когато Алис влезе, Ърнест Хортън се беше приближил до русата.
— Ха сега ни дайте няколко чаши кафе — каза той, после се обърна към русото момиче: — Вие кока-кола ли предпочитате?
— Не, кафе. От колата напълнявам.
Ърнест беше оползотворил времето с нея. Беше питал за името й и момичето бе отговорило Камил Оукс. Разбира се, не беше вярно. Беше го съчетала набързо от рекламата за цигари „Камъл“ на стената — още една блондинка с гърди-балони — и дървото, което видя през прозореца. Но отсега нататък беше Камил Оукс, или поне за пътуването.
— Някъде наскоро чух това име — каза Ърнест.
Той любезно й подаде захарницата с тръбичка за захарта.
Кракът на Причард продължаваше да се поклаща на отскоци, а мисис Причард го наблюдаваше. Тя схващаше, че той се дразни от нещо, но не знаеше защо. Нямаше опит с подобни неща. Нейните приятелки не бяха от типа, който ще накара мистър Причард да си клати крака. А за неговия живот извън нейните отношения в обществото тя не знаеше нищо. Той откръстоса краката си, стана и отиде при тезгяха.
— Вие мислите за делото по убийството на семейство Оукс — обърна се той към Ърнест. — Аз съм сигурен, че тази дама не е била убита, или обратно. — Причард се изкиска. — Още малко кафе — помоли той любезно Алис.
Дъщеря му дръпна малко дясното си око, за да го види по-добре. В гласа му долови нотка, която досега никога не беше чувала. Имаше известно големеене в тона му. Отваряше „а“-то и влагаше неестествена официалност в говора си. Това я шокира. Тя се вгледа в момичето и отведнъж разбра каква е причината. Мистър Причард реагираше на Камил Оукс. Малко играеше — играеше на бащинство. Това не се хареса на дъщеря му. Причард продължи:
— Имам впечатление, че ви познавам. Възможно ли е?
Милдред перифразира думите му в ума си: „Не съм ли те виждал някъде?“
Камил погледна Причард и очите й се плъзнаха към клубната значка на ревера. Тя знаеше къде я бе виждал. Когато събличаше дрехите си и сядаше в голямата чаша с вино, внимаваше да не гледа лицата на мъжете. В техните влажни, изпъкнали очи и отпуснатите им, полуусмихнати уста имаше нещо, което я плашеше. Изпитваше чувството, че ако погледне някого направо в очите, ще скочи върху нея. За нея публиката представляваше петна от розови лица и стотици бели яки и вратовръзки — в клубовете с такса от двеста и петдесет до три хиляди носеха фракове.
— Не мога да си спомня — каза тя.
— Да сте били някога в Средния Запад? — настоя Причард.
— Работя в Чикаго — каза Камил.
— Къде? — попита Причард. — Впечатлението ми е много силно.
— Сестра съм в зъболекарски кабинет — каза Камил. — Очите на Причард блеснаха зад стъклата на очила та му.
— Точно така, бас ловя. Доктор Либхолц, зъболекарят ми в Чикаго.
— Не, при него не съм работила. Доктор Т. С. Честърфийлд, при него бях последно. — Това име го взе пак от един афиш и не беше много уместно. Надяваше се той да не забележи точно над рамото си рекламата „Честърфийлд — доставят удоволствие“. Причард игриво продължи, с което отврати дъщеря си.
— Рано или късно ще се сетя. Никога не забравям физиономии.
Мисис Причард бе уловила погледа на Милдред и видя изражението й на погнуса. Погледна отново мъжа си. Държеше се особено.
— Елиът — каза тя, — ще ми донесеш ли малко кафе?
Причард сякаш се стресна и се върна в реалността.
— Да, разбира се — каза той и гласът му стана пак естествен. Но отново се бе раздразнил.
Вратата с мрежата се отвори и затвори с трясък, Карсън Пъпката влезе, но един прероден Карсън. Лицето му беше напудрено дебело в опита му да покрие пъпките, макар от това той да бе успял само да ги зачерви до кървавоалено. Косата му беше зализана назад и лепнеше от помада. Беше турил риза с много тясна яка, зелена връзка с малък възел, а под възела яката бе закопчана със златна игла. Пъпката като че леко се задушаваше, толкова тясна му беше яката. Ризата и връзката се надигаха и слягаха, когато той преглъщаше. Костюмът му беше шоколадов на цвят от някакъв мъхест плат, а отстрани на панталоните му бяха останали почти незабележимите отпечатъци от пружината на кревата. Беше с бели обувки с кафяви езици и вълнени чорапи на червени и зелени квадрати. Алис го погледна изненадана.
— Брей, вижте само кой е влязъл! — каза тя. Пъпката я мразеше. Той седна на стола, който Причард току-що бе освободил, за да занесе кафе на жена си.