Хуан вдигна очи към небето. Въздухът беше спокоен, но нависоко фучеше вятър, довяващ над планините нови легиони от облаци. Облаците бяха разстлани и докато се гонеха по небето, залавяха се един за друг и се застъпваха. От грамадните дъбове продължаваше да се стича вода от утринния дъжд, а по средата в листата на мушкатата светеше по една капчица. На земята беше настъпило затишие и трескава дейност. Колкото и да му беше неприятно да повярва на думите на Ван Брънт, Хуан се опасяваше, че пак ще вали, и то скоро. Качи се в автобуса. Ван Брънт го подхвана преди още да е седнал.
— Да знаете откъде идва вятърът? От югозапад, А тия облаци? От югозапад. А да знаете откъде идва дъждът? — победоносно запита той. — От югозапад.
— Окей, всички ще умрем някой ден — рече Хуан. — При това някои от нас доста кошмарно. Вас например може да ви сгази трактор. Да сте виждали някога човек, премазан от трактор?
— Как ви хрумна? — попита Ван Брънт.
— Нека вали — каза Хуан.
— Аз не притежавам трактор — каза Ван Брънт. — Имам четири чифта от най-хубавите коне в този щат. А как ви дойде наум за трактора?
Хуан натисна стартера. Той издаде висок, тънък, пристъргващ звук, моторът подхвана почти веднага. Работеше добре. Бръмчеше плавно и равномерно. Хуан се обърна на седалката.
— Кит — извика той, — не забравяй да слушаш отзад.
— Добре — обеща Пъпката. Беше му приятно от доверието на Хуан.
Хуан махна с ръка на Алис и затвори вратата на автобуса. Не се виждаше какво прави зад мрежата. Щеше да изчака автобусът да се скрие от погледа й и тогава да извади бутилката. Дано не й се случи нищо лошо. Хуан изви пред ресторанта и обърна надясно по асфалтирания път за Сан Хуан де ла Крус. Пътят не беше много широк, но беше доста равен и настилката му беше на дъга, така че водата се оттичаше хубаво. Долината и хълмовете бяха напръскани от слънчеви петна, оградени от бягащите сенки на облаците, плувнали в небето. Слънчевите петна и сенките бяха мрачно сиви, заплашителни и печални. „Любимец“ се друсаше и летеше с четирийсет мили в час. Добър си беше автобусът и шумът на мотора беше добър.
— Никога не съм обичал трактори — рече Ван Брънт.
— И аз — съгласи се Хуан. Отведнъж се почувствува по-добре.
Ван Брънт не можеше да се помири. Хуан беше надхвърлил очакванията му. Ван Брънт изви глава на скованата си шия.
— Ама вие да не сте от тия, ясновидците, или нещо такова?
— Не — каза Хуан.
— Щото аз не вярвам на такива работи — каза Ван Брънт.
— И аз — рече Хуан.
— Никога няма да си купя трактор.
Хуан тъкмо щеше да каже: „Имах брат, ама го ритна кон и умря“, но си рече: „Я остави. Тоя е много лесен. От какво ли го е толкова страх?“
ГЛАВА 9
Пътят за Сан Хуан де ла Крус беше асфалтиран. През двайсетте години стотици мили шосета в Калифорния бяха застлани с бетон и хората успокоени си казваха:. „Ето, това ще трае вечно. Това ще трае колкото римските пътища, че и по-дълго, защото през бетона не може да прерасне трева и да го напука.“ Но не стана така. Подкованите с гума камиони и тежки автомобили набиваха бетона. Скоро животът му свърши и той започна да се рони. Ще се отчупи някъде отстрани, дупка ще пропадне, ще се пропука, а ледът през зимата ще разшири цепнатината. Така устойчивият бетон не издържаше на ударите на гумите и се трошеше. След време бригадите по поддържане на пътищата в щата започнаха да наливат дзифт в пукнатините, за да не се задържа вода, но и това не помогна и накрая покриха пътищата със заливка от асфалт и чакъл. Тя устоя, защото повърхността под чаткащите гуми не беше корава. Малко потъваше и пак се изравняваше. През лятото омекваше, втвърдяваше се през зимата. Постепенно всички пътища бяха покрити с това лъскаво чернило, което на разстояние сребрееше.
За Сан Хуан се пътуваше дълго през равни полета, които не бяха оградени, защото добитъкът вече не пасеше свободно. Земята беше прекалено ценна за пасища. Полята бяха открити край пътя, свършваха при самите канавки до шосето, а в тях диво избуяваха синапът и дивата ряпа с малките си пурпурни цветчета. Синият вълчи боб обточваше и двата рова. Маковете се бяха затворили, защото дъждът беше одрусал отворените чашки. Пътят вървеше направо срещу ниските възвишения на първата верига — заоблени женствени хълмове, нежни и чувствени като плът. Зелената лепнеща трева беше свежа като млада кожа. Рътлините се бяха разгиздили пищни от водата, а „Любимец“ се търкаляше по равния и хубав път. Измитата му, лъсната каросерия се оглеждаше във водата на канавките. На предното стъкло се клатеха малките талисмани: боксовите ръкавички и бебешките обувчици. Застанала на контролното табло, Девата от Гваделупа върху лунния си сърп гледаше благосклонно назад към пътниците. От задния мост не се чуваше лош, стържещ шум, само типичният хленч на предавката. Хуан се настани удобно в седалката и се приготви за приятно пътуване. Пред себе си имаше голямо огледало, в което можеше да наблюдава пътниците, а отстрани на прозореца продълговато огледалце показваше пътя назад. Шосето беше пусто. Само няколко коли го задминаха, но не срещна нито една от посоката на Сан Хуан. Отначало това несъзнателно го озадачи, а после взе сериозно да го тревожи. Може би мостът е паднал? Ако е така, трябваше да се върне. Щеше да откара цялата група до Сан Исидро и там да ги пусне на воля. Ако мостът бе прекъснат, нямаше да има автобусна линия, докато не го построят. В огледалото забеляза, че Ърнест Хортън беше отворил куфарчето с мостри и демонстрираше на Пъпката някаква джунджурия, която се въртеше, хвърляше искри и се скриваше. Забеляза още, че Норма и русокосата бяха привели глави и нещо си говореха. Хуан увеличи малко скоростта. Той не смяташе да опитва нищо с блондинката. Нямаше и възможност да се добере до нея. А Хуан беше достатъчно голям, за да не страда от неща, които са извън рамките на възможното. Излишно е да си задава въпроса какво би направил, ако му се предоставеше случай. Беше му се свило под лъжичката, като я видя за пръв път.