Милдред Причард чувствуваше отминаващите телеграфни стълбове като камшичета по очите си. Беше отново с очила. Наблюдаваше лицето на Хуан в огледалото. От нейния ъгъл виждаше не повече от профил. Тя забеляза, че Хуан вдига глава, за да погледне назад към русата, кажи-речи, всяка минута, и изпита непримирим гняв. Беше смутена от това, което се беше случило тази сутрин. Разбира се, никой не знаеше, освен ако Хуан Чикой не се бе досетил. Тя все още чувствуваше известно размекване и сърбеж. Едно изречение се въртеше непрекъснато в ума й. Тя не е руса, не е медицинска сестра и не се казва Камил Оукс. Изречението се повтаряше в главата й отново и отново. Засмя се вътрешно на себе си. „Опитвам се да я премахна — помисли си тя. — Глупости. Защо не си призная, че ревнувам? Ревнувам. Хубаво. И като си призная, по-малко ревнива ли ще стана? Не, разбира се. Но заради нея баща ми се държа като глупак. Добре. Засяга ли ме дали баща ми е глупак? Не, съвсем не, ако не сме заедно. Не искам хората да си мислят, че съм му дъщеря, това е всичко. Не, и това не е вярно. Просто не искам да отида с него в Мексико. Отсега го чувам какво ще каже.“ Тя се чувствуваше неловко и пътуването не й помагаше. „Баскетбол — каза си тя, — това ми трябва.“ Стегна мускулите на бедрата си и се сети за студента по инженерство с остриганата по моряшки коса. Спомни си авантюрата с него.
Причард беше отегчен и уморен. Когато беше отегчен, ставаше ужасно досаден. Непрекъснато шаваше.
— Изглежда да е богата тази земя — каза той на жена си. — Калифорния отглежда почти всичкия зеленчук на Съединените щати.
Мисис Причард си представи как ще разкаже, като се върнат: „После минахме през хиляди мили зелени поля с макове и вълчи боб, ама просто като градина. Имаше едно русо момиче, което се качи на една смешна спирка, и всички мъже оглупяха, дори Елиът. Аз го закачах след това почти цяла седмица.“ Или щеше да напише в писмо: „Почти съм сигурна, че горкото изписано същество беше съвсем добро и сладко. Тя каза, че е медицинска сестра, но аз мисля, че може да е актриса в малки ролички. Има ги толкова много в Холивуд. Трийсет и осем хиляди регистрирани. Там съществува огромен апарат за разпределяне на роли. Трийсет и осем хиляди.“ Главата й леко кимна. Бърнис беше сънлива и гладна. „Какви ли още авантюри ни чакат“ — помисли си тя.
Причард познаваше, когато жена му се унесе в мечтания. Беше женен за нея достатъчно дълго, за да знае, че тя не го слуша и обикновено той тъкмо затова продължаваше да говори. Често си изясняваше какво мисли по служебни въпроси или по политиката, като изразяваше на глас мислите си пред Бърнис, без тя да го слуша… Причард имаше тренирана памет за цифри и за отделни факти. Знаеше приблизително колко тона захарно цвекло се произвежда в долината на Салинас. Беше го прочел и запаметил, независимо от обстоятелството, че тази информация изобщо не му служеше. Имаше чувството, че е добре да се знае такова нещо и никога не се беше усъмнявал в ценността му или в смисъла защо е добре да се знае. Сега обаче не го привличаха знанията. Усещаше ударите на някакво силно въздействие от задната част на автобуса. Щеше му се да се извърне и да погледне русата. Искаше да седне някъде, откъдето да може да я наблюдава. Хортън и Пъпката обаче бяха зад нея. Той не можеше да седне просто от другата страна и да я зяпне. Мисис Причард го попита:
— На колко години смяташ, че е? Въпросът го стресна, защото и той се питаше същото.
— Кой на колко е години? — попита я той.
— Младата. Русата.
— А, тя ли? Откъде да знам — той отговори толкова грубо, че жена му го изгледа малко учудена и засегната. Той забеляза и се опита да прикрие грешката си. — Добрите момиченца разбират повече от момиченца — каза той. — Ти по-добре ще прецениш.
— Аз? Ами не знам. С този грим и боядисана коса трудно може да се каже. Така, просто се зачудих. Предполагам, някъде между двайсет и пет и трийсет.
— Не бих могъл да кажа — каза Причард. Погледна през прозореца към приближаващите склонове. Дланите му бяха леко изпотени, а магнитът отзад го теглеше. Искаше да се обърне. — Не ги разбирам тия работи — повтори той. — Виж, този младият Хортън ме заинтригува. Млад, а пълен с енергия и идеи. Той наистина ми хареса. Знаеш ли, бих могъл да намеря място за човек като него в нашата организация. — Това вече беше по служба.
Бърнис също можеше да се затвори в някакъв свой магически кръг, например майчинството или, да кажем, менструацията, и никой мъж не би бил в състояние и нямаше да проникне в него. Службата беше магическият кръг на мъжа й. Тя нямаше право да се доближава до него, когато той мислеше за бизнес. Бърнис нямаше позиция, нито интереси към бизнеса. Той беше негов личен периметър и тя го уважаваше.