— Да предположим, че основем компания и вземем изобретението под наша закрила — каза той. — Патентоваме го, тъй да се каже. После организираме производството на този продукт, общонационална кампания за реклама и…
— Един момент — пресече го Ърнест. Но Причард се беше увлякъл:
— … и да предположим, че продуктът попадне в ръцете на, да кажем, хм, Харт, Шафнър, Маркс или който и да е голям производител от техния ранг, или дори на някое съдружие. Естествено, ще им попадне случайно. Така. Може да пожелаят да ни откупят.
— Да откупят патента? — Ърнест като че ли се заинтересува.
— Не само патента, но и цялата компания.
— Да, ама ако купят патента, могат да го унищожат — каза Ърнест.
Очите на Причард бяха като цепки и през очилата му святкаха само зениците, а в ъглите на устата му се мъдреше усмивчица. За първи път, откак Камил слезе от автобуса от Сан Исидро, Причард я беше забравил.
— Вижте по-нататък — каза той. — Когато продадем и разпуснем компанията, ще плащаме данък само върху печалбата от основния продукт.
— Това е много хитро — оживено каза Ърнест. — Да, сър, много хитро. Изнудване, й то от много висока класа. Ами да, никой няма да може да ни бутне.
Усмивката от устата на Причард изчезна.
— Какво искате да кажете с „изнудване“? Ние ще продължим да го произвеждаме. Можем да поръчаме дори машини.
— Точно това имам пред вид — каза Ърнест. — Висока класа. Отвсякъде застраховано. Вие сте умен човек.
— Надявам се, не смятате, че е нечестно — каза Причард, — Аз съм в бизнеса от трийсет и пет години и съм стигнал до върха на моята компания. Гордея се с трудовата си биография.
— Аз не критикувам вас — каза Ърнест. — Дори смятам, че идеята ви е съвсем солидна. Напълно съм за, само…
— Само какво? — попита Причард.
— Малко съм зле с парите — каза Ърнест, — а ще ми трябват веднага. Впрочем карай, ще взема назаем.
— За какво ви трябват пари? Може би аз бих могъл да авансирам…
— Не — каза Ърнест, — ще си намеря сам.
— Нещо ново ли измислихте? — попита Причард.
— Да — съобщи Ърнест. — Трябва да пратя изобретението си в бюрото за патентите по пощенски гълъб.
— Нали не се съмнявате, че…
— Изобщо не се съмнявам — успокои го Ърнест. — Ни най-малко не се съмнявам. Но ще бъда по-щастлив, ако този плик пристигне във Вашингтон самичък.
Причард се облегна в седалката и се усмихна. Пътят се виеше и въртеше, а между два големи склона се провираше проходът към другата долина.
— Всичко ще се нареди, синко. Смятам, че ще направим бизнес. Във всеки случай не бих искал да мислите, че гледам да се възползувам. Биографията ми ще го потвърди.
— Не — каза Ърнест. — не мисля. — Тайно погледна Причард. — Просто имам няколко страшно страстни мадами в Лос Анджелос и не ми се ще да отида в техния апартамент и да забравя всичко. — Той видя желаната реакция.
— Аз ще бъда два дни в Холивуд — каза Причард. — Можем пак да поговорим малко за нашата сделка.
— Например в апартамента на тия дами, а?
— Е, да, един мъж има нужда да поразхлаби колана. Аз ще бъда в Бевърли Уилшър. Потърсете ме там.
— Непременно — каза Ърнест. — От коя раса предпочитате?
— Не ме разбирайте погрешно — каза Причард. — Аз обичам да поседя, да пийна уиски със сода, но съм човек с положение, нали така. Не бих искал да ме разберете неправилно.
— О, не — каза Ърнест. — Мога да ви взема тази русата отпред, ако желаете.
— Не ставайте глупав — каза Причард. Пъпката се беше преместил напред в автобуса. Под челюстта си усети парещ сърбеж й разбра, че се образува нова пъпка. Той седна на седалката на реда на Милдред, но от другата страна. Не искаше да пипа новата раничка, но нямаше власт над ръцете си. Дясната му ръка се вдигна и разчеса подутинката под брадичката. Беше ужасно болезнена, Щеше дяволски да го мъчи. Той отсега знаеше как ще изглежда. Искаше да я изстиска, да я начеше, да я изтръгне. Нервите му бяха на ръба. Наложи си да прибере ръка в джоба и я стисна с юмрук. Милдред гледаше празно през прозореца.
— Да можех да отида в Мексико — каза Пъпката. Милдред се обърна учудена. Очилата й отблеснаха светлината на стъклото и се зареяха сляпо срещу Пъпката. Пъпката преглътна.
— Никога не съм ходил там — едва каза той. — И аз — каза Милдред.
— Е, да, но сега отивате.
Тя кимна. Не искаше да гледа към него, защото не можеше да отдели очи от екземата му, а това го смущаваше.
— Може би скоро ще можете да отидете — с неудобство каза тя.