— Ще отида — каза Пъпката. — Ще отида навсякъде. Много обичам да пътувам. От всичко най обичам да пътувам. Така се трупа опит. — Тя пак кимна и си свали очилата, за да се бронира срещу него. Сега не го виждаше така ясно. — Мислех да стана мисионер като Спенсър Трейси и да отида в Китай и да ги излекувам от всичките им болести. Вие ходили ли сте в Китай?
— Не — каза Милдред. Беше очарована от помислите му.
Пъпката получаваше повечето си идеи от филмите, а останалите — от радиото.
— Има много бедни хора в Китай — продължи той. — Някои са толкова бедни, че направо умират от глад под прозореца ти, освен ако някой мисионер не мине и не им помогне. А като им помогнеш, просто те обикват и ха се вземе някой японец да направи скандал, ха веднага вадят нож и го наръгват. — Той многозначително кимна с глава. — Според мен не са по-лоши от вас и от мене. Спенсър Трейси просто минал оттам и ги излекувал, а те го обикнали и… Знаете ли в същност какво направи той? Намери собствената си душа. А там онова момиче, той не знаеше дали да се ожени за нея, защото била с минало. Естествено, оказа се, че тя няма вина, а после, че дори не е вярно, обаче оная старица я наклеветила. — Очите на Пъпката светнаха от съжаление и възторг. — Обаче Спенсър Трейси не повярва на тия лъжи, живееше в един палат с тайни входове и тунели и така. Е, накрая японците пак дойдоха. — А, да, гледала съм го този филм — каза Милдред. Автобусът пое на втора последното си изкачване. Беше се скрил в пролома на върха, после се подаде и зави остро наляво. И ето долу остана долината, смрачена от сивите облаци, а широката примка на Сан Исидро лъщеше като тъмна стомана под свъсената светлина. Хуан премести лоста на пета и автобусът се заспуска.
ГЛАВА 10
Реката Сан Исидро тече през долината Сан Хуан, върти и лъкатуши, додето лениво се влее в залива на Черната скала под Носа на Прилепите. Самата долина е дълга, но не много широка и тъй като не може да се разпростре надалеч, Сан Исидро гледа колкото може да си удължи пътя, извивайки от единия до другия край по ширина. Тук тя се врязва под една канара, блъсва се в планината и после се разстила в плитко пясъчно корито. През голяма част от годината изобщо няма вода и пясъчното дъно обрасва с ракитак, който спуска корени надълбоко към подпочвените води. Когато водата се дръпне, зайци, миещи мечки, лисичета и койоти си правят бърлоги из върбалака на речното корито. Реката извира в началото на долината, на североизток, но не тече в един поток, а в многобройни ручеи, така че на географска карта изворът изглежда като дърво с много тънки, безлисти вейки. Сухите и каменисти планини със своите вододели, клисури и каньони не носят вода на реката по цяла година, ала паднат ли дъждове в късна зима и напролет, скалистите склонове попиват съвсем малко и отхвърлят останалата вода на черни порои в бързеите, бълбукащи в пукнатините, бързеите се стичат и увличат в по-големи потоци, а потоците се сливат в северния край на долината. Така през късна пролет, когато хълмовете са попили колкото могат от дъждовната вода, при една силна буря Сан Исидро може да придойде и само за няколко часа лудо да залее всичко. Разпенената жълта вода разяжда бреговете и големи късове обработваема земя хлътват в реката. Трупове на крави и овце се премятат и влачат в жълтата стихия. Непостоянна и своенравна река е Сан Исидро: мъртва през част от годината — смъртоносна през другата.
В средата на долината, от Бунтарския ъгъл по права линия към Сан Хуан де ла Крус, реката прави голям завой, простирайки се от единия до другия край по плоската долина, като опира извивката си о планината на изток, и се изплъзва, за да прекоси полята и нивите. В стари времена пътят вървял все по кривината на реката и пълзял по склона на планината, за да избегне прекосяването й. Ала с идването на инженерите, нахлуването на стоманата и бетона, над реката бяха хвърлени два моста, които отрязваха дванайсет мили от своеволието на Сан Исидро. Бяха дървени мостове, подсилени със стоманени стеги, а в средата и в двата си края бяха подпрени на бетонни устои. Дървото беше боядисано тъмночервено, а желязото почерня от ръжда. Около средните подпори се застояваха тинести пластове оплетен и набит върбалак, които отблъскваха водите към талвега и пречеха на разяждащото течение да подрие основите. Тези мостове не са много стари, но ги строиха по време, когато данъците бяха не само ниски, но голяма част от тях и несъбираеми, поради така наречените „тежки времена“. Околийският инженер бе намерил за необходимо да строи в рамките на бюджет, позволяващ само най-простата конструкция. Дъските трябваше да са по-дебели и подпорите повече на брой, но той е трябвало да построи мост за определена сума и го е построил. Така всяка година фермерите от средната долина гледаха реката с цинично недоверие. Те знаеха, че веднъж ще дойде внезапно и всепомитащо наводнение и ще отнесе мостовете. Всяка година пращаха петиция до околийския съвет да бъдат сменени дървените мостове, но в аграрния отдел гласовете никога не стигаха, за да влязат предложенията в сила. Подобренията се правеха в големите градове, защото за тях се получаваха не само гласове, но и данъчни приходи. Хората не се преселваха в средно плодородните обработваеми земи. Една добра сервизна станция в Сан Хуан се оценяваше по-високо от сто акра орна земя в долината. Фермерите знаеха, че да рухнат мостовете, е само въпрос на време и тогава, дявол го взел, казваха си те, ще им дойде на ония от съвета умът в главата.