На стотина метра от първия мост по посока към Бунтарския ъгъл имаше малък смесен магазин. Там се продаваха бакалски стоки, гуми и спиртни напитки, каквито човек си купува в събота следобед, или ако няма време да прескочи до Сан Хуан де ла Крус и до Сан Исидро отвъд билото. Това беше Смесеният магазин на Брийд. А през последните години, както повечето провинциални магазини, към него бе добавена и бензинова помпа и цял склад автомобилни принадлежности. Мистър и мисис Брийд бяха неофициални пазачи на моста и по време на прилив телефонът им звънеше непрекъснато, а те даваха сведения за нивото на реката. Бяха свикнали. Едничкият им голям страх бе, че някой ден мостът ще се срути и че новият може да бъде построен четвърт миля по-надолу по реката, та ще се наложи или да местят магазина, или да си построят нов при новия мост. Най-малко половината от търговията им вървеше с продажба на безалкохолни напитки, сандвичи, бензин и бонбони на пътуващите по шосето. Дори автобусът от Бунтарския ъгъл до Сан Хуан неизменно спираше там. Донасяше им срочни пратки, а пътниците се освежаваха с безалкохолни напитки. Хуан Чикой и семейство Брийд бяха стари и добри приятели.
Сега реката се надигаше и не само прииждаше, ами, както рече Брийд на жена си, „стихията е пробила тинестите наноси пред подпорите и отмъкне ли ги, ела да видиш какво става“. От видело беше ходил вече пет-шест пъти до моста. Днес — той разбираше това — трябваше да се очаква най-лошото. Присвил устни, небръснат, той се изправи на моста още в осем сутринта и видя клокочещата жълта вода с дантели жълта пяна, от която се подаваха изкоренени дъбове и тополи. Забеляза как течението премята рендосани талпи, сетне част от покрив с още крепящи се дъски, а след малко и въргалящия се труп на черния абърдийнски бик на Макелрой, късокрак и четвъртит. Минавайки под моста, той се изви по гръб и Брийд зърна дивите оцъклени нагоре очи и клатещия се език. Повдигна му се. Всички знаеха, че фермата на Макелрой е прекалено близо до брега и че бикът струва хиляда и осемстотин долара. Макелрой нямаше толкоз пари за хвърляне. Брийд не видя останалата част от стадото, но и бикът стигаше. Завалията, беше вложил толкова надежди в него. Брийд мина по-нататък по моста. Водата сега беше само на метър под дъските и Брийд я усети как бушува и как се бунтуват подпорите под краката му, Отри небръснатата си брада с пръсти и се върна в магазина. Не каза на жена си за черния бик на Макелрой. Щеше само да я натъжи.
Когато Хуан Чикой се обади за моста, Брийд му каза истината. Мостът си беше на мястото, но само господ знаеше за още колко време. Водата продължаваше да се качва. Голите каменисти хълмове не спираха да изцеждат пороищата си в реката, а и отново се заоблачаваше. В девет долните греди вече се намираха само на четиридесет и пет сантиметра от стихията, Срутването на моста беше въпрос на време: достатъчно бе веднъж само напливът да натисне подпорите и скобите и няколко изкоренени дънера да се блъснат в него. Брийд стоеше зад вратата и барабанеше с пръсти по мрежата.
— Дай да ти приготвя закуска — предложи жена му. — Човек ще си помисли, че мостът е твой собствен.
— В известен смисъл е — каза Брийд. — Ако падне, ще рекат, че вината е моя. Обадих се на контролната служба и на районния инженер, но и на двете места е затворено. Ако отидат водоломите, ела да видиш какво става.
— По-хубаво хапни нещо за закуска. Ще ти направя пшеничени питки.
— Добре — прие Брийд. — Ама не много дебели.
— Никога не ги правя дебели — каза мисис Брийд. — С яйце отгоре, нали?
— Естествено — каза Брийд. — Не знам дали Хуан ще успее. Трябва да е тук след час и нещо… Мама му стара, гледай как се дига тая вода!
— Няма защо да се псува — каза мисис Брийд. Мъжът й се обърна и я погледна.