„Вкусът зависи от начина на пиене.“ Десният й клепач леко трепкаше и по вените на ръцете й премина особена, но приятна болка. „Никой няма време да открива разни неща — патетично заяви тя. — Няма време. — Наля половин чаша бира и пълна чаша уиски. — Интересно дали някой го е опитвал преди мене.“ Металната поставка за книжни салфетки беше пред нея и тя се оглеждаше в нея. „Здрасти, малката“ — поздрави се тя. Люшна чашата и в лъскавия метал тя беше също толкова разкривена, колкото и лицето й. „Хайде по едно, моето момиче. За твое здраве, миличка. — Излочи уискито и бирата, както ожаднял човек пие мляко. — А — рече си тя, — туй хич не било лошо! Ни най-малко! Мисля, че налучках нещичко. Браво!“ Тя намести металната поставка за салфетки така, че да се вижда по-добре. Една гънка в метала обаче правеше носа й като счупен в костта и дебел и тумбест в основата. Тя стана, отиде зад тезгяха, влезе в спалнята и донесе кръгло огледалце, което подпря на захарницата. Настани се удобно и кръстоса крака.
„Сега искам да те почерпя едно питие, — Наля уиски в двете чаши. — Няма бира? — учуди се. — Свършихме бирата? Веднага ще оправим положението.“ Отиде до хладилника и донесе втора бутилка бира.
„Виж сега, слагаме първо малко уиски, не много, ама не и съвсем малко, и прибавяме точно колкото трябва бира. Ето, готово. — Тя придвижи едната чаша към огледалото и изпразни другата. — Някои хора се страхуват да пият. Не им понася.“
„О, не го ли искаш? Е, твое право. Няма да те карам насила. Разбира се, няма да го оставя да отиде зян.“ И глътна и другата чаша. Бузите й горяха, сякаш ги щипеше мраз. Алис вдигна огледалото и взе да се наблюдава. Очите й бяха влажни и лъщяха. Отметна падналия кичур коса. „Няма смисъл да се съсипваш само защото ти е приятно.“ Без предупреждение една гледка се намести в главата й и тя захлупи огледалото върху масата. Гледката така силно и така светкавично я порази, че й подействува като плесница. Сигурно се дължеше на стъмненото помещение. Алис изплака:
— Не искам да мисля за това! Противно ми е да мисля за това!
Ала мисълта и картината не си отиваха. Стъмена стая — майка и парализирана, скована, неподвижна, очите й втренчени право нагоре и след това една бяла ръка се привдига от завивката с отчаяние, като повик за помощ. Алис може да се вмъкне и независимо колко скришно влиза, ръката ще се вдига в ужасяваща безпомощност, Алис ще я подържи за момент, после ще я отпусне внимателно и ще си излезе. Всеки път, когато влизаше в тази стая, тя се молеше да не се вдига ръката, да лежи неподвижно, да бъде мъртва като останалата част на тялото. „Не искам да мисля за това — извика Алис. — Как се вмъкна в мозъка ми?“ Ръката й трепереше и бутилката се чукаше о чашата. Наля си огромна доза и я глътна наведнъж, така че гърлото й се сви, закашля се и едва не повърна. „Това ще ти помогне — каза си тя. — Искам да мисля за нещо друго.“
Представи си ги двамата с Хуан в леглото, но това бързо се изплъзна от ума й. „Можех да имам, който мъж си поискам — похвали се тя. — Колко са ме ухажвали, господ ми е свидетел, ама аз не се поддавах хич. — Устните й се сгърчиха и малко сластолюбиво оголиха зъбите. — Може би е трябвало, докато съм могла. Залязвам… Глупости, чиста лъжа! — крещеше тя. — Бива ме, както и преди! Дори повече! Кой, по дяволите, ще иска някоя кокалеста кранта, дето няма да знае какво да прави? Никой истински мъж не обича такива. Ей сега ще изляза навън и ще ми се налепят като мухи.“
Бутилката беше опразнена малко повече от половината. Тя разля, като си наливаше, и се изхили: „Аз май се понапих.“ От външната врата се разнесе страшно чукане и Алис смразена притихна. Отново се почука. Някакъв мъжки глас каза:
— Няма никой. Но ми се стори, че се говореше.
— Опитай пак. Може да са вътре — отвърна женски глас.
Алис нежно вдигна огледалото и се погледна в него. Кимна с глава и смигна задълго с едното си око. Пак се похлопа.
— Казвам ти, никой няма.
— Виж вратата.
Алис чу как се разтресе вратата с мрежата.
— Заключена е — каза мъжът, а жената му отвърна:
— Заключена е отвътре. Трябва да са вътре. Мъжът се засмя и изскърца с крака върху чакъла.
— Като са вътре, значи, искат да са сами. Та ти не искаш ли понякога да си сама, бейби? С мене.
— О, стига — каза жената. — Искам сандвич.
— Ще трябва да почакаш.
Алис се почуди защо не е чула колата и стъпките по паважа преди чукането. „Бас ловя, че съм се отцепила“, помисли си тя. Чу колата да потегля. „Не приема отговор «не» — каза Алис. — Само защото някой е решил да си почине един ден и да се съвземе малко, те, не, трябва да ядат сандвичи, дявол да го вземе… — Вдигна бутилката и мъдро хвърли поглед през стъклото, — Не остава много.“ Уплаши се. Ами ако се свърши, преди да е готова? После поклати глава и се усмихна на себе си. В дъното на шкафчето имаше две бутилки портвайн. Това й даде чувство на сигурност и тя си наля едно голямо уиски, което отпиваше на глътки. Хуан не обичаше да има вземане-даване с жени, които пият. Казваше, че лицата им се изкривявали, а той мразеше това. Хубаво, сега щеше да види! Тя изпи половината уиски в чашата си и тежко се надигна.