Ресторантът остана смрачен и съвършено тих. Мухата се премести на ръба на съхнещата локва вино върху белия плот на масата. За секунда заслухтя за някаква опасност от всички страни и после, без да бърза, натопи плоското си хоботче в сладкото, лепкаво вино.
ГЛАВА 12
Облаците се трупаха сиви и заплашителни и над земята заседна синя мрачина. В долината Сан Хуан тъмнозеленото изглеждаше черно, а светлозеленото на тревите — студено, мокросиньо. „Любимец“ се появи, носещ се тежко по магистралата и алуминиевата му боя бляскаше злокобно като пистолет. Далеч на юг тъмната облачна пелена се разръфа и дъждовната стена бавно се заспуска.
Автобусът влезе близо до бензиновите помпи пред магазина на Брийд и спря. Малките боксови ръкавички и бебешката обувчица се поклащаха напред-назад като махалца. Хуан остана на седалката и след като бе спрял автобусът. За момент засили мотора, вслуша се в него, след туй въздъхна, завъртя ключа и моторът спря.
— Колко смятате да чакате тука? — попита го Ван Брънт.
— Смятам да хвърля един поглед на моста — каза Хуан.
— Още е жив — рече Ван Брънт.
— Ние също — каза Хуан и дръпна ръчката да отвори вратата.
Брийд излезе от замрежената врата и се упъти към автобуса. Той се здрависа с Хуан.
— Не си ли малко закъснял?
— Мисля, че не — каза Хуан, — освен ако часовникът ми не е спрял.
Пъпката слезе и застана до тях. Той искаше да избърза, за да види русата, когато слиза.
— Кока-кола имате ли? — попита той.
— Не — отговори Брийд. — Няколко бутилки пепси-кола. От месец не съм получавал кока-кола. Но то е същото. Няма разлика.
— Мостът как е? — попита Хуан. Брийд поклати глава.
— Дебела работа. Виж го сам. Не ми харесва.
— Никъде ли няма счупено още? — попита Хуан.
— Може ей така да хвръкне — рече Брийд и удари дланите на двете си ръце. — Напрежението върху него е голямо и плаче като бебе. Ела да погледнем.
Причард и Ърнест слязоха от автобуса, след тях Милдред с Камил, и Норма накрая. Камил бе опитна.
Пъпката нищо не видя.
— Имат пепси-кола — каза той. — Искате ли? Камил се обърна към Норма. Започваше да си дава сметка колко ценна можеше да бъде Норма.
— Искаш ли?
— М-м, нямам нищо против — каза Норма. Пъпката се опита да не издаде разочарованието си. Брийд и Хуан поеха надолу по пътя към реката.
— Отивам да видя моста — извика Хуан през рамо.
Мисис Причард викна от стъпалото:
— Мили, моля те, виж дали можеш да ми вземеш нещо за пиене. Обикновена вода, ако няма нищо друго. И питай къде е „онова място“.
— Отзад — каза Норма.
Вървейки към моста, Брийд влезе в крак с Хуан.
— Всяка година очаквам да се срути — каза той. — Моля се да ни направят нов мост, че и при най-голямото наводнение да мога нощем да спя. Лежа и слушам дъжда по покрива, ама се ослушвам дали и мостът няма да се откърти. А дори не знам и какъв звук ще издаде, като рухне.
Хуан се усмихна.
— Аз знам. Помня от Тореон, като дете. Обикновено се заслушвахме в стрелбите, което значеше, че има бой. Ние доста обичахме престрелките, но това обикновено означаваше, че баща ми ще изчезне за известно време. Накрая изчезна и повече не се върна. Като че ли винаги сме знаели как ще стане.
— Какво стана с него? — попита Брийд.
— Не знам. Сигурно го е пречукал някой. Просто не го свърташе в къщи, когато някъде има бой. Все трябваше да се намеси. Май не го вълнуваше особено за какво се бият, И като се върнеше, беше пълен с какви ли не истории. — Хуан захихика. — Обичаше да разправя за Панчо Виля. Имало една бедна жена, разправяше, която отишла при Виля и му рекла: „Ти уби мъжа ми и сега аз и малките умираме от глад.“ Виля тогава имал много пари. Притежавал всички печатници и сам си печатал пари. Той се обърнал към своя ковчежник и рекъл: „Премери пет кила двайсетпесови банкноти за тази бедна жена.“ Дори не ги броил, толкова много имал. Така и направили, увили парите с тел и бедната жена си отишла. Тогава сержантът казал на Виля: „Генерале, тук стана грешка. Ние не убихме мъжа на тази жена. Той се беше напил и ние го тикнахме в затвора.“ Тогава Панчо рекъл: „Веднага го разстреляйте. Не бива да разочароваме бедната женица.“
— Нищо не разбирам — каза Брийд. — Знам — разсмя се Хуан. — Точно затова ми харесва. Господи, тая река подрива подпората отзад.
— Да. Опитах се да им го кажа по телефона — каза Брийд, — но не мога никого да намеря.
Двамата тръгнаха заедно по дървения мост. В момента, в който стъпи на дъските, Хуан усети барабанните удари на водата. Мостът трепереше и се клатеше-Гредите издаваха нисък тътен, заглушаващ фученето на водата. Хуан надникна отстрани. Подпорите вече се намираха под водата, а реката се пенеше и клокочеше отдолу. Целият мост трепереше и пухтеше, а от гредите, където железните болтове пробиваха дървото, се чуваше тъничък, изнемогващ писък. Пред очите им, по течението се претърколи тежко огромен дъб. Когато се блъсна о моста и се завъртя, цялата конструкция изстена и сякаш се напъна. Дървото се закачи за подводните подпори и изпод моста се разнесе остър, раздиращ звук. Двамата мъже бързо се върнаха на сушата.