— Колко бързо се качва водата? — попита Хуан.
— За последния час една педя. Е, всеки момент може да почне и да спада. Стига да се е качила максимално.
Хуан погледна подпорните греди. Окото му попадна върху кафявата глава на един болт на ръба на водата и се задържа на него.
— Мисля, че ще успея — каза той. — Ще опитам. — Или пък ще пусна пътниците да минат пешком, а аз ще прекарам автобуса празен и ще ги взема на отсрещния бряг. Как е вторият мост?
— Не знам — каза Брийд. — Рекох да питам по телефона, но не мога никого да хвана. Ами я си представи, минаваш този, а другият е изчезнал, връщаш се-и тоя го няма? Оставаш заклещен в завоя. Ще ти надуят главата.
— И тъй, и тъй ще ми я надуят — каза Хуан. — Имам един… не, двама, които ще вдигнат врява, каквото и да се случи. Отсега си ги знам. Познаваш ли човек на име Ван Брънт?
— Оня стар пръдльо? Знам го. Дължи ми трийсет и седем долара. Продадох му семе за люцерна, а той заяви, че не струвало. Не ми го плати. Има неплатени сметки в цялата околия. Каквото вземе, все не струвало. Вече и захарна пръчка не му давам на кредит. Ще каже, че не е сладка. Значи, него возиш?
— И него — рече Хуан, — и един от Чикаго. Важна клечка в бизнеса. Ще има да се пени, ако не стане неговата.
— Хм, ще трябва сам да решиш — каза Брийд. Хуан погледна застрашителното небе.
— Май пак ще вали, сто на сто. И както е прогизнала земята, всичко ще се излее в реката. Оттатък, хайде, ще премина, ама какви са ми шансовете да се върна?
— Към десет процента — рече Брийд. — Жена ти как е?
— Не е много добре — каза Хуан. — Зъб я боли.
— Зъбите си струва да се поддържат — каза Брийд. — Човек трябва редовно да ходи на зъболекар на половин година.
Хуан се засмя.
— Известно ми е. Познаваш ли такъв човек?
— Не — каза Брийд. Той обичаше Хуан. Дори не го смяташе за чужденец.
— И аз не познавам — каза Хуан. — Има още един начин да се измъкна от неприятностите с пътниците. — Какъв?
— Да ги оставя те да решат. При това е най-демократично, нали така?
— Направо ще се сбият.
— Ами да се сбият, все ми е тая — каза Хуан.
— И ти си прав — съгласи се Брийд. — Но едно ще ти кажа. Каквото и да искат останалите, Ван Брънт ще иска обратното. Ако обществото гласува за повторно пришествие на Христа, той ще бъде против.
— Няма страшно — рече Хуан. — Само трябва да знаеш как да го подхванеш. Едно време имах кон, толкова опак беше, че като му дръпнеш юздите наляво, той тръгваше надясно. Ама го измамих. Правя всичко наопаки, а той си въобразява, че му вървя по свирката. Можеш да накараш и Ван Брънт да направи всичко, стига само да му противоречиш.
— Ще взема да му забраня да ми връща ония трийсет и седем долара — засмя се Брийд.
— Какво пък, може и да успееш — каза Хуан. — Реката още не е преляла, но гледам, че болтът вече е покрит. Да видим какво ще кажат пътниците.
В магазина Пъпката се чувствуваше малко измамен. Хитро го бяха изнудили да купи две пепси-коли — за Норма и за Камил. Какво ли не измисли, но тъй и не успя да раздели Камил от Норма. Вината не беше у Норма. Камил просто я използуваше. Норма се червеше от удоволствие. Никога в живота си не бе изпитвала такова щастие. Такова красиво създание, а се държеше мило с нея. Също като приятелки. При това не й каза, че ще живеят заедно, а че ще види как ще потръгнат нещата. Кой знае защо, но това изпълни Норма с големи надежди. Хората никога не се бяха отнасяли по човешки с нея. Казваха „да“, а после се измъкваха като червеи. Но това момиче — досущ онова, което Норма сама искаше да бъде — каза „ще видим“. Норма си представяше апартамента, който ще наемат. Щеше да има кадифен диван с малка масичка отпред. Завесите ще бъдат от виненочервено кадифе. Ще си имат радиошкаф с грамофон и, естествено, много плочи. За по-нататък-не искаше да мисли. Мислиш ли прекалено, разваляш си късмета. За дивана отиваше и нещо в синьо, малко електрик.
Норма надигна чашата с кола и погълна сладката щипеща течност, но преди да преглътне, я налегна тежко отчаяние. „Това няма да стане — изплака в ума си. — Ще се изплъзне! Ще стане както винаги и пак ще остана сама!“ Стисна очи и ги отри с опакото на ръката си. Когато ги отвори, се почувствува по-добре. „Ще успея — каза си, — лека-полека ще наредя апартамента, пък дори и нищо друго да не стане, поне ще си го имам него.“ Обзе я мъка, но и упование. „Ако поне малко се нареди, цена няма да има. Но не бива да се надявам, не бива да си позволявам да се надявам. Така ще ми избяга.“