— Включи работната лампа на дългия шнур. Хайде, Пъпка, по-живо, събуди се! — подвикна Хуан. Пъпката се тръсна като куче.
— Не знам как — обясни той.
— Вземи лампата, вземи и дъската. Хайде, че трябва да вървим.
Пъпката вдигна подвижната лампа с крушка в предпазна мрежа и се залови да развива от дръжката й дебелия каучуков кабел. Включи го в контакта до вратата и лампата се заля в блясък. Хуан взе кутията с инструменти, излезе пред вратата и погледна притъмнялото небе. Във въздуха бе настъпила промяна. Лек ветрец поклащаше младите листа на дъбовете и шушнеше из мушкатата. Беше неопределен, мокър вятър. Хуан го подуши, както би помирисал цвете.
— Господи, ако вземе да завали! — рече той. — Само това ни липсва!
На изток зората тъкмо почваше да рисува очертанията на планинските хребети. Пъпката излезе със запалената лампа, влачейки кабела по земята, без да го усуква. Дърветата изпъкваха на светлината, а тя се просмукваше в младата резеда на дъбовите листенца. Пъпката отнесе лампата до автобуса и се върна в гаража за дъската на колелца, на която беше удобно да лежи и да се върти, когато работи под някоя кола, И нея запрати към автобуса.
— Е, май ще вали — каза той. — Като погледнеш, в Калифорния, кажи-речи, всяка година по туй време вали.
— От времето не се оплаквам, ама с тия изронени зъбци, хората чакат, земята жвакава от дъжд…
— Ще има повече за жвакане… — заостроумничи Пъпката.
Хуан спря и се огледа. Развеселени, очите му се надиплиха на ситни бръчици.
— Да — добави той, — дума да няма. Пъпката свенливо отмести поглед. Осветен от ръчната лампа, автобусът изглеждаше странен и безпомощен, защото там, където трябваше да бъдат двете задни колела, имаше две дървени магарета и вместо на осите задницата му беше подпряна на една греда десет на десет сантиметра, сложена върху двете магарета. Автобусът беше стар, с четирицилиндров нискокомпресорен двигател и със специална скоростна кутия, която позволяваше пет предни предавки вместо три, както и две скорости за заден ход. Издута като балон, каросерията на автобуса, тежка и лъскава от сребриста боя, въпреки всичко издаваше подутините и вдлъбнатините, белезите и драскотините от една дълга и бурна кариера. Самодейно наплесканата боя върху стар автомобил го прави някак още по-вехт и жалък, отколкото ако го оставиш да гние с достойнство. Отвътре автобусът бе също преустроен. Седалките, които преди са били от плетена тръстика, сега бяха тапицирани с червена мушама и макар всичко да беше направено със старание, липсваше професионализъм. Намирисваше на кисело от мушамата, на остро проникващата смес от масло и бензин. Беше стар, стар автобус, видял много път и много мъчнотии. Дъбовият му под се беше изтрил и излъскал от нозете на пътниците. Страните му бяха мачкани и изчуквани. Прозорците не се отваряха, защото цялото му туловище беше с малко разтеглени форми. Лятно време Хуан махаше прозорците, а през зимата ги поставяше пак. Шофьорската седалка бе протрита до пружините, но на изкорубеното място имаше басмена възглавничка на цветя, която вършеше двойна работа — хем предпазваше шофьора, хем притискаше оголените пружини. От козирката на предното стъкло висяха талисманите: бебешка обувка — за покровителство, защото препъващите се крачета на едно бебе изискват непрекъснато внимание и помощта на господ, и една мъничка боксова ръкавица — тя пък за сила, силата на юмрука, който държи кормилото, силата на буталото, което движи коляновия вал, силата на човека като отговорна и горда личност. На предното стъкло висеше още една малка гумена бузеста кукличка с коса от вишневочервени и зелени паунови пера и предизвикателно заметнат саронг. Туй пък беше за наслада — на плътта, на очите, на носа, на ушите. Когато автобусът беше в движение, висулките се сучеха, подмятаха и люшкаха пред очите на шофьора. При чупката на предното стъкло, там, където средната опора тръгва нагоре, точно над контролното табло, седеше една малка метална Дева от Гваделупа, боядисана в ярки цветове. Лъчите й бяха златни, дрехата синя, тя самата бе стъпила върху лунен сърп, носен от херувимчета. Това бе връзката на Хуан Чикой с вечността. Тя нямаше нищо общо с религията на черквата и догмата, но имаше много общо с религията на спомена и чувството. Тази смугла Дева бе неговата майка в схлупената къщичка, в която тя, говореща испански с лек акцент, го бе откърмила. Защото неговата майка бе направила Девата от Гваделупа своя собствена, лична богиня. Отишли си бяха св. Патрик и св. Бриджет заедно с хилядите бледи деви на Севера и сърцето й бе заела тази, смуглата, в чиито жили имаше кръв и която бе близо до хората. Майка му почиташе своята Дева, чийто ден се чествуваше с фойерверки, докато баща му — мексиканец, естествено не се замисляше особено за Девата. По природа фойерверките бяха средство да се чествуват светиите. Кой би си помислил друго? Устремената нагоре съскаща цев беше очевидно духът, устремил се към Небето, а страшният искрящ пукот на върха бе тържественото влизане в тронната зала на Небето. Хуан Чикой, който не беше вярващ в тривиалния смисъл, сега бе на петдесет години и въпреки всичко би се чувствувал угнетен да кара автобуса без закрилата на Гваделупката. Неговата религия беше практична.