— Мамо! — извика Милдред. — Моля те, не започвай сега с рецептите за риба.
— Трябва да изпиеш една лимонада — посъветва я майка й. — Ще ти прочисти кожата. От дългото пътуване кожата става на петна.
— Искам вече да тръгнем — каза Милдред. — Ще обядваме в съседния град. Как се казваше?
— Сан Хуан де ла Крус — каза Норма.
— Сан Хуан де ла Крус — повтори мисис Причард с нежност. — Толкова са хубави испанските имена.
Норма се погледна дълго и учудено в огледалото, преди да излязат. Наведе малко клепачите си. Щеше да й отнеме доста време, докато й стане навик да го прави непрекъснато, но това променяше целия й външен вид и й харесваше.
ГЛАВА 13
Седнал на една табуретка, Хуан пиеше пепси-кола и триеше лъскавото окончание на ампутирания си пръст по рипса на кадифените панталони. Когато жените заобиколиха отзад и влязоха в магазина, той ги погледна и потриването премина в почукване.
— Всички ли са тук? — попита той. — Не, един липсва. Къде е Ван Брънт?
— Тук съм — обади се той зад тезгяха, където, скрит зад стена от кутии кафе, той обстойно проверяваше какво има по рафтовете.
— Искам да знам кога можем да тръгнем — каза Причард. — Имам да правя връзка с друг транспорт.
— Знам — меко каза Хуан, — тъкмо затова искам да говорим. Мостът не е сигурен. Може би ще успея да мина по него, но има още един, който може да е паднал или да виси на косъм. За него нямаме как да получим сведения. Ако влезем в завоя на реката и двата моста са разрушени, оставаме заклещени и тогава никой няма да хване никакъв друг транспорт. Аз съм готов да се гласува и да направя онова, което мнозинството иска. Мога да рискувам, или пък да ви върна и да промените плановете си. От вас зависи. Но като решите веднъж, искам да си отстоявате решението.
Той вдигна бутилката и отпи.
— Нямам толкова време — обади се Причард. — Виж какво, приятелче, аз не съм имал почивка от началото на войната. Аз произвеждах съоръженията, които ни донесоха победата, и това е първата ми почивка. Аз просто нямам време да скитосвам из страната. Имам нужда от почивка. Разполагам само с няколко седмици, а тази история тук ми ги подяжда.
— Съжалявам — каза Хуан. — Не го правя нарочно, а ако останете затворени в извивката на реката, може да загубите много повече време, аз пък може да загубя автобуса, ако се опитам да премина оттатък. Мостът е опънат до скъсване. Всеки момент ще падне. Единственият друг избор е да се върнем.
Ван Брънт се подаде иззад стената от кутиите кафе. В ръката си държеше консерва рязани праскови от килограм и половина. Прекоси магазинчето и попита мисис Брийд:
— Колко?
— Четирийсет и седем цента.
— Господи! За консерва праскови?
— Печалбата е пак същата — каза тя. — Просто ги плащаме по-скъпо.
Ван Брънт хвърли гневно половин долар върху тезгяха.
— Отворете я — рече той. — Четирийсет и седем цента за нищо и никаква кутия с праскови.
Мисис Брийд постави консервата под отварачката на стената, завъртя ръчката и спря точно като се вдигна капакът. Тя подаде кутията през тезгяха. Ван Брънт изпи първо част от сиропа, след това бръкна и извади с пръсти едно жълто резенче. Задържа го малко над кутията, за да се оттече.
— Чух какво казахте — рече той. — Мислите, че можете да ни губите времето ли? Аз трябва да присъствувам в съда, и то още днеска следобед. Зависи от вас как ще ме превозите. Вие сте обществен транспорт и сте подчинен на законите на железниците.
— Тъкмо това се опитвам да бъда — каза Хуан. — И един от тези закони гласи: „Не убивай пътниците“.
— Причината е в непознаването на местността — продължи Ван Брънт. — Би трябвало да има строг закон, според който първо да се запознаеш с местността, пък после да караш автобус. — Той размаха парченце праскова, метна го в устата си и веднага взе друго с показалеца и палеца. Забавляваше се. — Казахте, че могат да се направят само две неща. Обаче са три. Вие не знаете стария път, който съществуваше, преди да сложат тия опустели мостове. Пътят върви точно по завоя на реката от външната му страна. По него са минавали дилижансите.
Хуан погледна Брийд въпросително:
— Знам за него, но в какъв вид е сега?
— Дилижансите са го използували над сто години — рече Ван Брънт.
— Няколко мили в началото е добър, но по-нататък не знам как върви — каза Брийд. — Изкачва се по източното било, може и да е сринат. Не съм ходил натам още от преди дъждовете.