— Има нещо вярно — каза той, — Не бях го Премислил точно. Така ние наистина се отказваме от правата си.
Очите на Хуан се напълниха с гняв. Устните му изтъняха и се стегнаха.
— Качвайте се в автобуса! — заповяда той. — Връщам ви в Сан Исидро и ви оставям там. Аз се опитвам да ви измъкна, а вие се държите, като че ли смятам да ви убия. Хайде, качвайте се. Писна ми. От оная нощ съм обърнал живота си с краката нагоре, за да ви угодя, и вече се уморих. Побързайте. Връщаме се. Причард се доближи до него.
— Не, аз съвсем нямах това пред вид — каза той. — оценявам това, което направихте. Всички го оценяваме. Просто се опитах да огледам въпроса ясно от всички страни. Така е и в бизнеса. Не прави нищо, преди да си го премислил докрай!
— Омръзна ми — повтори Хуан. — Снощи ми спахте в леглото. Искам да се отърва от вас.
— Не забравяйте, че вашият автобус се развали, не е наша вината — обади се Ван Брънт. Хуан равнодушно рече:
— Най-вече от вас искам да се отърва.
— Хубаво внимавайте — закани се Ван Брънт. — Не забравяйте, че сте шофьор в обществения транспорт и че са ви дадени известни права. След случилото се няма да е трудно тези права да ви бъдат отнети.
Хуан внезапно се промени. Изсмя се.
— Боже, какво облекчение! Няма да се разправям с хора като вас, а тия права, както са на книга знам къде да ги туря, увити на руло и вързани с бодлива тел!
Камил се разсмя на глас, а Ърнест Хортън щастливо се кискаше.
— Трябва да го запомня — рече той. — Да, сър.
Мистър Чикой, тези двама господа говорят от известно време, а всички останали искат да пътуват. Ще си опитаме късмета. Защо не начертаете на пода една линия и който иска да пътува, да премине от другата страна на линията, останалите остават тук. Какво, така е честно.
Милдред се обади:
— Мистър Чикой, аз искам да пътуваме.
— Добре — рече Хуан. — Ето тази голяма пукнатина на пода. Който не иска да пътуваме по стария път, да мине оттатък при зеленчуците.
Никой не помръдна. Хуан огледа внимателно всяко лице.
— Не е законно — каза Ван Брънт. — В съда няма да се признае.
— Какво няма да се признае?
— Това, което правите.
— Тук не е съд.
— Може да стане — натякна Ван Брънт.
— Вие, и да искате, не можете да дойдете — каза Хуан.
— Вие непрекъснато се опитвате да ме отстраните. Аз си имам билет и имам право да се возя на автобуса. Непрекъснато гледате да ме отстраните, но аз така светкавично ще ви принудя да се явите пред съда, че свят ще ви се завие.
Хуан приведе рамене.
— Не се съмнявам — рече той. — Окей, хайде, тръгваме. — После се обърна към Брийд: — Можеш ли да ми дадеш малко инструменти? Ще ти ги върна веднага.
— Какви?
— Кирка и лопата.
— Разбира се. За всеки случай, ако затънеш ли?
— Аха. Да имаш скрипци и въже?
— Не са много хубави. Скрипците са добри, но имам само едно старо въже от дванайсет милиметра. Не знам колко ще издържи. Автобусът е доста тежък.
— По-добре с него, отколкото без нищо — каза Хуан. — Нямаш ли някакво друго въже, което да купя?
— От началото на войната не съм получавал никакво въже от манила — каза Брийд, — Но можеш да си избереш каквото имам. Ела. Вземи каквото си харесаш.
— Кит, ще ми помогнеш ли? — викна му Хуан. Тримата излязоха от магазинчето и отидоха отзад. Ърнест се обърна към Камил:
— Не бих пропуснал това преживяване. За нищо на света.
— Аз просто бих искала да не съм толкова изморена — каза тя. — От пет дни се возя по автобуси. Искам да си махна дрехите и да си отспя няколко дена.
— Защо не взехте влака? Казахте от Чикаго, нали?
— Да, от Чикаго.
— Ами могли сте да се качите на „Супър Чийф“ и през целия път до Лос Анжелос да спите. Много удобен влак.
— Пестя стотинките — каза Камил. — Имам малко дребни пари, пък искам да се поизлежавам няколко седмици, преди да започна работа отново. Но предпочитам на двойно легло вместо на вагонно канапе.
— Правилно ли ви разбрах? — попита той.
— Не — отвърна Камил.
— Окей, както кажете.
— Добре, да оставим тази игра — каза Камил. — Прекалено съм уморена, за да си играем на въпроси и отговори.
— Окей, сестричке, окей. Както кажете.
— Тогава да оставим тази игра настрана, а? Имате ли нещо против?
— Знаете ли, харесвате ми — продължи Ърнест. — Бих искал да ви изведа някъде, като си починете.
— Мм, ще видим — каза Камил. Той й харесваше. С него се получаваше разговор. Знаеше няколко отговора и това беше голямо улеснение.
Норма ги наблюдаваше и слушаше. Беше изпълнена с възхищение към Камил. Искаше да научи как точно става всичко. Внезапно установи, че очите й са разтворени като на заек и отпусна клепачи.