— Надявам се да не ме хване главоболие — каза мисис Причард. — Елиът, би ли проверил дали имат аспирин?
Мисис Брийд откъсна една целофанена опаковка от изложените в голяма картонена кутия.
— Една ли искате? Пет цента.
— По-добре да вземем половин дузина — каза Причард.
— Още двадесет и шест цента с надценката.
— Няма нужда да взимаш толкова много, Елиът — посъветва го мисис Причард. — В чантата имам шишенце с петстотин таблетки.
— По-добре е да сме подготвени. — Той познаваше главоболието й. То беше страховито. Лицето й се изкривяваше, а Бърнис се превръщаше в една хлипаща, плувнала в пот, обезобразена от гримаси, тресяща се от болки топка. То изпълваше цялата стая и къща, Проникваше у всекиго наоколо. Мистър Причард усещаше някои нейни главоболия през стената. Чувствуваше ги по цялото си тяло, но лекарят каза, че нищо не може да се направи. Инжектираха й калций, даваха й успокоителни. Главоболието й се появяваше обикновено когато беше нервна и когато нещата, без самата тя да има вина, не вървяха добре.
Съпругът й би искал да я предпази, ако може. Тези главоболия изглеждаха някак себични, макар че не бяха. Болката беше истинска. Никой не е в състояние да симулира такава смъртна болка. Мистър Причард се боеше от тия главоболия повече от всичко друго на света. Едно качествено главоболие бе в състояние да разтрепери цялата къща от ужас. Тия главоболия напомняха малко на съвест. Каквото и да опитваше, Причард все не можеше да се освободи от чувството, че по някакъв начин той е виновен за тях. Не че мисис Причард някога бе казала нещо или дори загатнала, че това е така. В същност тя беше стоик. Гледаше да задушава стенанията си с възглавницата. Причард не я безпокоеше в леглото — в действителност много рядко. Но по някакви странни пътища той свързваше случайната си похотливост и загубата на самообладание тъкмо с нейните главоболия. Беше се вкоренило дълбоко в мозъка му, че е така, но сам не знаеше как се е вкоренило. Съвестта обаче го мъчеше. Причината бяха неговото животинство, неговата порочност и липсата на самоконтрол. И той не разполагаше с никакви средства да се избави от тях. Понякога се улавяше, че дълбоко мрази жена си заради своето огорчение. Когато я болеше глава, той оставаше по-дълго в кантората, а понякога просто седеше на работната си маса с часове и гледаше празно в кафявата ламперия, тресящ се с цяло тяло от болките на жена си. През един от най-тежките си пристъпи тя се опита да го спаси, стенейки:
„Иди на кино. Прескочи до Чарли Джонсън. Пийни малко уиски. Напий се. Не стой тука. Иди на кино.“ Но това беше невъзможно. Не можеше.
Причард пусна шестте малки опаковки в джоба на сакото си.
— Не искаш ли да глътнеш няколко за всеки случай? — предложи той.
— Не — каза тя. — Мисля, че ще ми мине. — И се усмихна със своята стоическа, мила усмивка.
Когато Милдред чу да споменават аспирин, премести се към бакалската част на магазина и се зачете в ценоразписа, съставен от комисията по ценообразуването. Устата й се сви здраво, а гърлото й се стегна. „Господи — пошушна си под нос. — Божичко, почва ли се вече?“ Милдред не вярваше много на тия главоболия. Самата тя никога не бе изпитвала силно главоболие, само леко от време на време плюс няколко пъти в колежа от махмурлук. Наричаше главоболията на майка си психосоматични и невротични и се страхуваше от тях дори повече от баща си. Като малка, бягаше от тях и се криеше вдън земя или в мазето, или зад скрина в стаята за шев. Обикновено я измъкваха оттам и я водеха при майка й, защото, когато мама я боли глава, тя има нужда от любов и ласка. Милдред гледаше на тия главоболия като на проклятие. Мразеше ги. И когато майка й страдаше от главоболие, мразеше и нея. Известно време Милдред смяташе, че всичко това е чиста преструвка. Дори и сега, когато бе чела за тях и знаеше, че са истинска болка, Милдред продължаваше да ги възприема като оръжие, което майка й употребява със съвършено коварство и съвършена бруталност. Вярно, тези главоболия измъчваха майка й, но те управляваха и бяха наказание за цялото семейство. Държаха цялата къща в подчинение. Някои неща, които майка й не обичаше, не се правеха изобщо, защото повличаха след себе си главоболие. Когато си беше у дома, Милдред знаеше, че страхът й да не се прибере по-късно от един през нощта се дължи на почти пълната сигурност, че закъснее ли, майка и ще я заболи глава. В почивките между кризите всички забравяха колко са унищожителни. Милдред смяташе, че майка й се нуждае не от друг лекар, а от психиатър. Бърнис бе готова на всичко. Беше готова да направи какво ли не, щом е нужно. Мистър Причард обаче категорично се възпротиви. Не вярвам на психиатри, казваше той. Но в действителност вярваше дотам, че се страхуваше от тях. Защото постепенно сам той бе станал зависим от главоболията. В известен смисъл за него те бяха оправдание, наказание, сочеха му греховете, които трябва да изкупи. Причард имаше нужда от грехове. В деловия си живот той нямаше грехове, тъй като жестокостта в бизнеса беше определена като необходимост и отговорност пред акционерите. А Причард се нуждаеше от лични грехове и лично изкупление. Той гневно отхвърли идеята за психиатър.