Милдред си наложи да се обърне и да се върне при майка си.
— Добре ли си, скъпа?
— Да — лъчезарно отвърна Бърнис. — Не те ли боли глава? — Бърнис се оправдаваше:
— Получих само един спазъм и се уплаших — каза тя, — Нямаше да си простя, ако ми се появеше такова ужасно нещо и бях развалила почивката на татко.
Милдред изтръпна от страх пред тази жена, която й беше майка — страх от нейната власт и от нейната жестокост. Изглежда, беше подсъзнателно. Положително беше подсъзнателно. Милдред бе чула и видяла цялата подготовка на пътуването за Мексико. Баща й не искаше да пътува. Той би искал да си почине, като просто си остане в къщи, което означаваше, че ще ходи всеки ден в кантората. Но самото отиване в произволен час и връщане не по часовник, а когато му е приятно, би му създало чувство за ваканция и почивка. Но пътуването за Мексико беше запланувано. Кога и как? Милдред не знаеше, баща й също. Постепенно обаче той се увери, че това е не само негово предложение, а че едва ли не той насилва семейството си да тръгне с него. Това му създаваше приятно чувство, че е господар в собствения си дом. Бе вървял към някаква омая и врата след врата се бе затваряла след него. По-скоро бе нещо като гнездо-капан. Кокошката открива пролука, поглежда, вижда зрънце и влиза през вратичката — вратичката щраква. Но все пак е гнездо. Тъмно и тихо. Защо да не снесе яйчице? Ще бъде добра шега с онзи, който е оставил вратата отворена. Баща й почти беше забравил, че не му се е пътувало за Мексико. И двамата Причард го правеха заради Милдред. Това беше най-сигурното. Тя учеше испански в колежа, език, който нито тя, нито преподавателите й бяха способни да разберат. Мексико щеше да бъде именно мястото, където би могла да го поупражни. Майка й казваше, че докато не ти се наложи да си служиш с един език, няма начин да го научиш. Като гледаше милото, спокойно лице на майка си, Милдред просто не можеше да повярва, че тази жена е способна да нагласи и после да разруши това, което сама е съчинила. И защо? А щеше да го направи. Тя беше посяла идеята. С пълна сигурност щеше да има и главоболие. Щеше обаче да изчака, докато изгуби всяка връзка с лекари, за да произведе главоболието й възможно най-голямо впечатление. Невероятно! Милдред не вярваше, че майка й наистина съзнава какво върши. Но в гърдите й бе заседнала тестена бучка и тежеше върху стомаха й. Главоболието предстоеше. Беше сигурна. Тя завиждаше на Камил. Камил е леко момиче, реши Милдред. А за едно леко момиче нещата са много по-лесни. Няма съвест, няма чувство за загуба, нищо освен прекрасния, спокоен егоизъм на излежаваща се котка. Можеше да спи с когото пожелае и повече да не го види, без да изпитва чувство на ограбеност или несигурност. Милдред си мислеше, че така стоят нещата с Камил. Щеше й се да може да живее по същия начин, но съзнаваше, че не би могла. Заради майка си. И една неканена мисъл влезе в ума й — ако майка й умре, животът ще стане толкова по-прост! Но пропъди мисълта почти яростно. „Ах, каква мерзост от моя страна!“, рече си назидателно. Ала тази мисъл бе сън, който често я спохождаше.
Тя погледна през предния прозорец. Пъпката беше помагал да пренесат скрипците и въжето в автобуса, а въжето от манила, омазано с грес, бе изцапало шоколадовокафявия му панталон. Той се мъчеше да изличи петното с носна кърпа „Горкото момче — помисли си тя. Сигурно му е единственият костюм.“ Тъкмо се канеше да му каже да не го пипа, когато видя, че отива при бензиновата помпа, навлажнява кърпичката си и майсторски се труди върху петното.
А Хуан Чикой вече ги викаше:
— Хайде, народе!
ГЛАВА 14
Обиколният път по завоя на Сан Исидро бе много стар, никой не помнеше колко стар. Вярно е, че някога пощенските коли, както и конниците го бяха използували. В сухите сезони по него изкарваха добитъка към реката, за да се прислони под плачещите върби в жегата и да пие вода от вдълбаните в речното корито ями. Старият път представляваше отрязък необработена земя, очертан само от коларските коловози и набит от конските копита. Лете, минеше ли фургон, от него се вдигаше гъст облак прахоляк, а зиме глинеста кал пръскаше изпод конските нозе. Постепенно пътят така се издълба, че стана по-нисък от полята, през които минаваше, и през зимата се превръщаше в едно дълго езеро с неподвижна, понякога доста дълбока вода. Тогава мъжете изкопаваха канавки от двете страни на пътя, като насипваха пръстта върху платното. След туй дойде обработването на земята и добитъкът стана толкова ценен, че собствениците на нивите край пътя почнаха да слагат огради, за да не бягат говедата им навън, а чуждите да не влизат вътре. Оградите се сковаваха от секвоя — цепени колове, забити в земята, съединени на половин височина с дебели и широки дъски. По върховете на коловете минаваше старовремска бодлива тел — усукана ивица метал с остри шипове. Брулеха ги дъждове, напичаше ги слънце, червеното дърво на коловете и дъските постепенно бе избледняло в светлосиво и сивозелено, бе хванало лишеи, а по сенчестата страна на стълбовете поникна мъх. Странници, изгаряни от прозрения, минаваха и записваха своите послания по дъските. „Покай се, защото иде Царството Небесно“, „Грешниче, обърни се към Бога“, „Късно е вече“, „Каква полза има за човека…“, „Приближи се до Христа“. Други пък заковаваха своите съобщения, написани с букви по шаблон: „Билките на Джей“, „Сайръс Ноубъл — целебното уиски“, „Магазин за велосипеди «Сан Исидро»“. Всички тези табелки сега бяха потъмнели и размити. Тъй като полята се използуваха по-малко за паша и повече за пшеница, овес и ечемик, фермерите започнаха да отстраняват от земите си бурените, дивата ряпа, жълтия синап, мака, магарешкия бодил и млечката, и тези бездомници намериха приют в крайпътните канавки. В късна пролет синапът стърчеше седем стъпки и червенокрилите косове виеха гнезда под жълтите му цветове. А по влажните места избуяваше подрумниче. Под буйния растеж на буренаците канавките край пътя се превърнаха в убежище на невестулки и яркоцветни водни змии, а вечер — в птичи водопой. Пролетно време полските чучулиги стояха по цяла сутрин на старите огради и свирукаха тиролските си песни. В есенните вечери дивите гълъби накацваха по бодливата тел рамо до рамо и техният вик ечеше с километри в една несвършваща нота. Ястребите се стрелкаха над канавките и търсеха месо, кукумявките тършуваха в тъмното за зайци, а имаше ли болна крава, грамадните лешояди се настаняваха по старата ограда и чакаха смъртта.