Пътят беше, кажи-речи, изоставен. Използуваха го все още само няколко семейства с ферми, до които не се стигаше по друг път. Едно време тук е имало множество малки имения, в които човек живеел близо до земята и фермата си, със зеленчуковата градинка под прозореца на салона. Сега земята се ширеше ненаета и малките къщурки със старите плевни зееха без прозорци, сиви и небоядисани.
Към пладне облаците се завтекоха откъм изток и се струпаха на куп. По правило, колкото по-дълго се канят облаците, толкоз по-дълго ще вали. Но още не беше готово за дъжд. Все още светеха петна синьо небе и от време на време слънцето ослепително лумваше и достигаше земята. Един висок облак наряза слънчевите лъчи на дълги, прави ленти.
Хуан трябваше да се върне малко назад по магистралата, за да стигне до началото на стария път. Преди да навлезе в него, той спря, слезе и повървя напред. Усети лепкавата кал под нозете си. У него трепна чувство на-радост. Той се бе мъчил да бута с цяло тяло пълната си кола с говеда заради техните интереси, които никак не го вълнуваха. Сега у него се породи почти злоба. Те бяха избрали този път — би могъл да се окаже и в неизправност. Изпълваше го щастливо ваканционно настроение. Те го пожелаха, моля да заповядат по него. Щеше да ги види какво ще правят, ако автобусът затъне. Преди да се върне, той заби върха на обувката си в сместа от кал и чакъл. Запита се какво ли прави Алис. Впрочем, знаеше отлично какво прави тя. Ако разбиеше автобуса, какво пък, просто ще се махне, ще го зареже и никога вече няма да се върне. Настроението му беше повече от радостно, ваканционно. Когато се качи в автобуса, лицето му сияеше от удоволствие.
— Не знам дали ще успеем да се справим — весело каза той.
Пътниците посрещнаха с тревога неговото въодушевление. Те се бяха събрали ведно, седяха колкото могат по-напред. Всеки имаше чувството, че Хуан е единствената им връзка с нормалното, но ако знаеха какво се върти в ума му, щяха здравата да се уплашат. Хуан ликуваше от душа. Той затвори вратата на автобуса, натисна два пъти газта да форсира мотора, сетне включи на първа и навлезе в калния селски път. Сега облаците бяха почти готови да ливнат. Познаваше ги. На запад видя един облак, който се раздърпваше по ръба. Там започваше и току-виж, над долината се понесъл още един пролетен порой. Светлината отново бе станала метална, но някак прозрачна и създаваща илюзия за дълбочина, което можеше да означава само стихиен дъжд.