— Дъждът идва — озарено изрече Ван Брънт.
— Така изглежда — каза Хуан и кривна по пътя-Гумите му бяха с дълбоки грайфери, но след асфалта той усети как се плъзгат по мазната кал и как задницата занася встрани. Но под калта имаше твърда почва и автобусът се заклатушка тежко по пътя. Хуан превключи на втора. Изглежда, щеше да остане на нея през цялото разстояние.
Над тътнежа на мотора Причард извика:
— Колко е дълго отклонението?
— Не знам — отговори Хуан. — Никога не съм пътувал по него. Казват тринайсет ли, петнайсет ли мили, нещо такова. — Прегърби се над кормилото, очите му се вдигнаха от пътя и зърнаха Девата на Гваделупа в нейното светилище над контролното табло.
Хуан не беше дълбоко религиозен човек. Той вярваше в силата на Девата, както децата вярват в силата на чичовците си. Тя беше и кукла, и богиня, и талисман, и роднина. Неговата майка — ирландката — си бе взела мъж от рода на Девата и я бе приела, както бе приела майката и бабата на своя съпруг. Гваделупката стана неин род и нейна богиня. Хуан бе израсъл с тази майка, стъпила с широките си поли върху лунния сърп. В детството му тя беше навсякъде — над леглото, за да надзирава сънищата му, в кухнята, за да бди над храната, в хола, за да го следи кога влиза и кога излиза, и на входната врата, за да го чува като играе на улицата. Тя си имаше свой олтар в църквата, беше в класната стая в училище, но сякаш всичките тези места не бяха достатъчни, и той я носеше на златен медальон със златна верижка около врата си. Можеше да избяга от очите на майка си, на баща си, на братята си, но смуглата Дева бе навсякъде с него. Докато останалите близки можеха да бъдат заблуждавани, подвеждани, мамени и лъгани, Девата от Гваделупа узнаваше всичко сама. Той й се изповядваше, но изповедта бе само ритуал, защото тя и без туй знаеше всичко. Беше по-скоро поясняване на мотивите защо е извършил нещо, отколкото съобщаването му като новина. Макар че и това беше глупаво, тъй като тя знаеше и причините. Освен това на лицето й играеше едно изражение, една полуусмивка, сякаш всеки момент ще избухне в смях. Тя не само разбираше, но и малко се забавляваше. И ако изражението й означаваше нещо, то ужасните престъпления на детството като че ли не бяха достойни за ада. Като дете Хуан я бе обичал много дълбоко и бе имал вяра в нея, защото баща му го бе научил, че тя е избрана да бди специално над мексиканците, И когато видеше германски или американски деца на улицата, знаеше, че неговата Дева не дава и пет пари за тях, защото не са мексиканци. Като се прибави още обстоятелството, че Хуан вярваше в нея не с разума си, а само с чувствата си, ще се разбере отношението му към светата Дева от Гваделупа.
Автобусът лазеше по калния път извънредно бавно, врязвайки подире си дълбоки коловози. Хуан хвърли поглед към Девата и каза наум: „Знаеш, че не съм щастлив и че от чувство за дълг, макар да не ми е присъщо, се задържах в капана, който ми беше поставен. Сега оставям решението в твои ръце. Аз не мога да поема отговорността да избягам от жена си и от дребната търговийка. Като по-млад, можех да го сторя, но сега съм прекалено мек и слаб в решенията. Оставям всичко в твои ръце. Карам по този път не по свое желание. Бях принуден от волята на всички тия хора, които не дават и пет пари за мене, за моята сигурност и щастие, а гледат само собствените си намерения. Дори ми се струва, че не са ме забелязали. Аз за тях съм една машина която ще ги отведе, задето са тръгнали. Предложих и да ги върна. Ти ме чу. Затуй оставям на тебе да решиш, пък аз ще разбера волята ти. Ако автобусът затъне така, че с обикновени усилия успея да го измъкна и да продължа, ще го направя. Ако обикновената предпазливост запази автобуса от авария и той продължи да се движи по пътя, ще бъда предпазлив. Но ако ти, с твоята мъдрост, пожелаеш да ми дадеш знак, като заровиш автобуса до осите в кал, или го подхлъзнеш в канавката, така че да не мога да направя нищо повече, ще знам, че одобряваш това, което искам. Тогава ще се махна. Тези хора могат и сами да се погрижат за себе си. Ще се махна и ще изчезна. Няма да се върна повече при Алис. Ще сваля стария живот от себе си като чифт мръсно бельо. От теб зависи.“
Той кимна и се усмихна на Девата, на нейното лице се мъдреше мъничката й усмивчица. Тя, разбира се, знае какво ще стане, но няма как да се разбере предварително, Той не можеше да избяга без благословия. Трябваше да има съгласието на Девата. Зависеше направо от нея. Ако упорито настоява той да се върне при Алис, би оправила пътя и откарала автобуса оттатък планината, от което той ще разбере, че му е писано да живее с това, което има.