Под Девата, в първоначалното чекмедже на таблото, лежеше револвер „Смит и Уесън“ 45-и калибър, едно руло бинт, стъкло йод, флакон с уханна лавандулова сол и неотваряна половинлитрова бутилка уиски. Оборудван така, Хуан Чикой се чувствуваше почти уверен, че може да се справи в повечето обстоятелства.
На предната си броня автобусът някога бе имал надпис, който сега едва личеше: „el Gran Poder de Jesus“ „великата сила на Исуса“. Но някой по-предишен собственик го беше боядисал. Вместо него и на предната, и на задната броня бе дръзко изписана простичката дума „Любимец“, така че автобусът беше известен като „Любимец“ на всички, които го знаеха. Сега обаче той бе обездвижен, с извадени задни колела, задницата му стърчеше във въздуха, подпряна върху гредата между двете магарета.
Хуан Чикой държеше двете нови зъбни колела и внимателно ги въртеше.
— Дръж лампата по-близо — каза той на Пъпката, като извъртя двете колела в пълен оборот. — Помня, веднъж сложих едно старо и едно ново и веднага тръгна.
— Изроненият зъб дава определен шум — рече Пъпката. — Като че пробива изпод земята. Какво ли го е избило?
Хуан наклони голямото колело и започна да върти малкото бавно на светло, проверявайки зъб по зъб дали двете зацепват.
— И аз не знам — отвърна той. — Има толкоз неща, които човек не знае за металите и моторите. Ей на, вземи Форд. Ще ти произведе сто автомобила и все два-три от тях няма да струват и пукната пара. Не една част, направо цялата кола не струва. И ресорите, и моторът, водната помпа, охлаждането, карбураторът. Просто лека-полека се разпада и никой не знае от какво. Друг път взимаш кола, дето се казва, направо от конвейера, уж съвсем като всички останали, ама не е. Има й нещо, дето на другите го няма. По-мощна. Като безстрашен исполин. Няма да се счупи, каквото щеш да я правиш.
— Аз имах точно такава — каза Пъпката. — Модел А. Продадох я. Сто на сто още върви. Три години я карах и не похарчих и един цент по нея.
Хуан остави двете зъбни колела върху стъпалото на автобуса и взе старото голямо от земята. Опипа с пръст мястото, където се беше изронил зъбът, и каза:
— Странно нещо е това металът. Понякога, изглежда, се уморява. В Мексико, откъдето ми е родът, например хората имаха по два-три кухненски ножа. С единия режеха, а другите два ги забиваха в земята. „Острието си почива.“ — казваха. Не знам колко е вярно, но помня, че тия ножове ставаха остри като бръснач. Да ме питаш, никой нищо не знае за металите, дори и ония, които ги произвеждат. Дай сега да сложим колелото на вала. По-насам, дръж лампата по-насам.
Хуан намести дъската зад автобуса, легна върху нея по гръб и с нозе се приплъзна под него.
— Лампата малко наляво. Не, по-високо, така! Сега, ще ми подадеш ли кутията с инструментите? — Ръцете на Хуан работеха пъргаво, а една капчица масло се стече по бузата му. Обърса я с опакото на дланта си. — Мръсна работа — рече той.
Пъпката надникна под автобуса.
— Мога ли да окача лампата на тоя болт?
— Недей, след малко ще трябва да я местиш.
— Дано наистина го поправиш — рече Пъпката. — Ще ми се довечера да си спя в леглото. На стол човек изобщо не може да си почине.
Хуан се изхили:
— Ей, ама по-шантави хора виждал ли си, като трябваше да се върнем заради изронения зъб? Като че ли аз нарочно съм го изронил. Ами как се развикаха на Алис за сладкиша, побъркаха я. Сигурно са решили, че тя го е правила. Така е, хората като са на път, не обичат нищо да спира.