Хуан изду гърди, поемайки дъх с въодушевление, и очите му блеснаха. Милдред видя лицето му в малкото огледалце. Чудеше се каква ли ще е тази страхотна радост в душата му, от която лицето му така просветна. Това е мъж, помисли си тя, стопроцентово мъжествен мъж. Ето такъв тип мъж би пожелала да има всяка истинска жена, защото той нито за миг не би си позволил да бъде макар и частично женствен. На него ще му стига собственият му пол. Дори няма да се опитва да разбира жените, което е голямо облекчение. Просто ще взима от тях това, което му е нужно. Само-отвращението й беше преминало и Милдред се чувствуваше отново доста добре. Майка й пишеше друго писмо наум. „Ето че излязохме на един кален път, далеч от всякакво населено място. Дори и шофьорът не познаваше пътя. Всичко можеше да се случи. Всичко. Не се виждаше никаква къща и почваше пак да вали.“
Започваше да вали. Но не талази и изблици като сутринта, а се лееше тежко, биеше с камшици, барабанеше — дъжд, който делово осигурява толкова и толкова кубически метра вода на час върху определена площ. Нямаше вятър. Валеше чист, отвесен порой. Автобусът съскаше и пляскаше по равния път и колкото и незначително да завъртеше волана, Хуан чувствуваше как задницата поднася.
— Вериги имате ли? — извика Ван Брънт.
— Не — весело отговори Хуан. — Още от преди войната не мога да намеря.
— Не ми се вярва да се справите — рече Ван Брънт. — На равното добре, ама скоро започва изкачване. — Той показа на изток към планините, към които пъплеха. — Реката се врязва точно в една скала — извика той към останалите пътници, — а пътят се изкачва по скалата, Хич не ми се вярва да успеем.
За Пъпката тази сутрин бе сутрин на конфликти и удари. В живота му и без това нямаше много спокойни мигове, но днешният ден бе изключително изнурителен. Тялото му гореше от възбуда. Пъпката бе зареден с похотливите сокове на юношеството. Една и съща мисъл тровеше и дните, и нощите му. Но този едничък дразнител будеше у него толкова различни чувства, че ако в даден момент се окажеше разлигавен като кученце, което се хвърля всекиму, в следващия изпадаше в плътна, идеалистична сантименталност, а после пък виеше от самопорицание. Тогава чувствуваше, че е сам и че той, самотникът, е най-големият грешник в света. Гледаше с раболепно обожание самообладанието на Хуан и на останалите познати мъже. Откак тя се появи пред погледа му, цялото му същество и ум копнееха по Камил; копнежите му започваха от сладострастни картини и стигаха до женитба и съвместен живот. В един миг той се почувствува почти готов направо да й предложи, но в следващия потръпна, стъписан от погледа й. Отново бе опитал да заеме място, откъдето незабелязано да я наблюдава, и отново не успя. Виждаше нейния тил и профила на Норма. И едва сега Пъпката забеляза промяната у Норма и забелязвайки я, пое дълбоко дъх. Тя беше друга. Знаеше, че всичко е от грима защото от там, където беше седнал, виждаше молива за вежди и червилото. Но не те накараха кръвта му да заври в стомаха. Беше се променила. Имаше сега нещо осъзнато женствено у нея, което преди това отсъствуваше, и дивите сокове на Пъпката започнаха пак да му нашепват. Ако не можеше да притежава Камил; както съзнаваше дълбоко в душата си, вероятно би могъл да спечели Норма. От нея той не се боеше толкова, колкото от богинята Камил. Несъзнателно започна да крои планове как да хване Норма натясно, да я нападне. Точно пред лявото му ухо се оформяше нова пъпка. Автоматично я разчеса и гневната червенина на покварената му плът плъзна по бузата. Тайно погледна нокътя, който бе извършил това деяние, скри го в джоба си и го почисти. Беше разкървавил бузата си. Извади носната си кърпичка и я долепи до лицето.
Причард се тревожеше как ще преминат и как ще направят връзките. Ядеше го нещо, което не му даваше мира и покой. Беше се опитал да го прогони от себе си със смях. Беше използувал всички обикновени методи за отстраняване на неприятни мисли, но те не подействуваха. Ърнест Хортън бе казал, че планът на Причард е шантаж и почти беше намекнал, че допуска Елиът Причард да е способен да открадне гарнитурата за официален костюм, ако не се вземат мерки. Това първоначално беше възмутило Причард — човек с неговото положение и репутация! Но после бе разсъдил: „Да, аз имам положение и репутация в своето собствено общество, но тук нямам нищо. Тук съм сам. Този мъж смята, че съм мошеник. Аз не мога да го пратя при Чарли Джонсън, за да получи представа колко много греши“. Това смущаваше Причард дълбоко. Ърнест бе отишъл още по-далеч: загатна, че е взел Причард за оня тип мъже, които посещават русокосите хубавици по квартирите им. А той никога не бе правил това. Трябваше да докаже на Ърнест Хортън, че преценката му е погрешна. Но как? Причард бе преметнал ръка върху облегалката си, а Ърнест седеше на задната седалка сам. Моторът работеше силно на втора и старото туловище на автобуса шумно се тресеше. Имаше само един начин — да предложи на Ърнест Хортън открито и честно нещо и той да види, че Причард не е мошеник. Върна се към една смътна мисъл. После се обърна назад и каза: