окъпаните в слънце планини на Южна Калифорния и прежурящия зной на Сонора, сутринната прохлада на Мексиканското плато с ухание на борови връхчета в хижите и дъх на царевични печени питки. Обзе го носталгия, сладка възбуда. Вкусът на пресните портокали и огънят на лютивите чушлета. Какво диреше той изобщо в тази страна? Не му беше мястото тука.
Завесата на годините се вдигна и понесен върху разкаляния селски път, той видя, чу и помириса Мексико — гласовете на пазара, които не спираха да бърборят, крякащия папагал в градината, спорещите прасета на улицата, цветята, рибата и малките смугли свити момиченца със сините дълги шалове. Колко странно, че е забравил всичко това тъй отдавна! Закопня за юга. Питаше се какъв ще е бил тоя необясним капан, който го е задържал тука. Отведнъж го обхвана нетърпение да се махне. Защо не натисне спирачките, не отвори вратата и не тръгне направо в дъжда? Представи си глупавите им лица и обезумелите им коментари, Пак погледна към Девата. „Ще удържа на думата си — прошепна той. — Ако мога, ще ги превозя.“ Усети как колелата се плъзгат в калта и се усмихна на Девата от Гваделупа.
Реката се врязваше сега близо до склоновете и нареждаше по бреговете си плачещи върби. Пътят странеше от ръба, по-далече от реката. Дъждът изтъняваше и в широкото корито на реката жълтата вода се пенеше, очертала ивици мръсна пяна, виеща се по водовъртежите. Напред пътят се катереше по склона, а на върха стърчеше жълт откос, нещо като скала. На най-високото място на жълтата скала с големи, избледнели букви беше написано: „Покай се!“ Да напише това с черна, вече почти изтрита боя, трябва да е била опасна и продължителна работа за някоя дива глава. Ерозията бе вдълбала в пясъчника дупки, изгладени после от вятъра и животните. В жълтата скала пещерите напомняха черни зейнали очи. Тук оградите бяха сравнително по-здрави и по високите пасбища тъмнееха мокри червеникави крави, някои вече пръкнали пролетните си телета. Извръщаха бавно глави и гледаха подир автобуса, а една стара крава глупачка изпадна в паника, побягна, взе да рие и да рита, като че с това щеше да премахне пърпорещото возило. Настилката се бе променила. Чакълът осигуряваше на автобуса по-стабилна основа. Каросерията се тресеше и подскачаше над изровения от дъжда камънак, но колелата вече не се плъзгаха. Хуан подозрително погледна Девата. Защо го лъжеше? Щеше да го измъкне и да го накара сам да реши, така ли? Това ще бъде мръсен номер. Без знак Отгоре Хуан не би знаел какво да предприеме. Пътят правеше голям завой около една ферма и след това започваше същинското изкачване.
Хуан караше автобуса отново на първа скорост. От пропката за вода излезе тънка струйка пара и се изви над радиатора. Най-високата точка на пътя беше точно под скалата с тъмните дупки. Едва ли не ядосан, Хуан даде газ. Колелата разпръскваха чакъла. На едно място канавката беше запушена и върху пътя течаха вода и кал. Хуан се засили към черната ивица. Предните колела я пресякоха, но задните запревъртаха в мазната кал. Задницата занесе, колелата избуксуваха и автобусът заседна тежко в канавката. По лицето на Хуан се изписа свирепа усмивка. Той форсираше мотора и колелата дълбаеха все по-дълбоко и по-дълбоко. Даде заден ход и отново форсира, а въртящите се гуми си издълбаваха дупки, в които лягаха, докато диференциалът опря земята. Хуан отне газта. В огледалцето забеляза, че Пъпката го гледа с недоумение. Беше забравил, че Пъпката ще се досети. Устата му беше зяпнала. Хуан знаеше много добре: в размекната пръст колелата никога не се превъртат с газ. Виждаше въпросителния поглед на Пъпката. Защо го направи? Не беше чак толкоз наивен. Улови погледа на Пъпката в огледалцето и единственото, което му хрумна, беше тайно да му смигне. По лицето на Пъпката се разля облекчение. Ако е номер — окей. Ако е нещо с умисъл, Пъпката е с него. Но после през ума му мина една ужасна мисъл. Ами ако е заради Камил? Ако Хуан я искаше, за Пъпката не оставаше никакъв шанс. Той не можеше да се мери с Хуан.
Автобусът бе застанал под остър ъгъл спрямо платното. Задните колела бяха зарити, а предницата стърчеше на пътя. „Любимец“ приличаше на сакат бръмбар. Сега лицето на Ван Брънт закри Пъпката в огледалцето. Ван Брънт беше червен, ядосан и кокалестият му пръст пореше въздуха под носа на Хуан.