— Ето че го направихте! — крещеше той. — Ето че ни вързахте! Аз си знаех. Господи, знаех си, че ще го направите! Сега как ще отида в съда? Как ще ни извадите оттук?
Хуан удари пръста му с опакото на ръката си.
— Махнете си пръста от лицето ми — каза той. — Омръзнахте ми. Седнете си на мястото.
Очите на Ван Брънт се поколебаха. Той внезапно схвана, че този човек е извън всякакъв контрол. Нямаше страх нито от пътните власти, нито от никого. Ван Брънт се върна с гръб назад и се тръсна върху наклонената седалка. Хуан изключи запалването и моторът заглъхна. Дъждът почукваше по покрива на автобуса. Той заудря с длани по волана, после се обърна към пътниците.
— Е, това е.
Те втренчиха погледи в него, стъписани от положението. Причард меко попита:
— Не можете ли да ни измъкнете?
— Още не съм погледнал — каза Хуан.
— Струва ми се, че сме затънали доста дълбоко. Какво смятате да правите?
— Не знам — рече Хуан. Искаше да улови погледа на Ърнест Хортън, да види разбрал ли е, че го е направил нарочно, но Ърнест беше скрит зад Норма.
Камил не издаваше никаква реакция. Беше чакала прекалено дълго, за да е нетърпелива.
— Спокойно! — каза Хуан. Той се изправи в наклонения автобус и дръпна ръчката за вратата. Ключалката щракна, но заяде. Вратата не се отвори. Хуан стана, опря вратата с крак и я ритна. Чуха свистенето на дъжда по пътя и по тревата. Хуан излезе на дъжда и заобиколи към гърба на автобуса. Косият дъжд охлаждаше главата му. Добра работа беше свършил. Да го измъкне щеше да успее само аварийна кола или може би дори трактор. Той се наведе и погледна под автобуса, за да се увери в това, което вече знаеше. Осите и диференциалът опираха земята. Пътниците надничаха през прозорците с разкривени от мокрите стъкла лица. Хуан се изправи и се върна в автобуса.
— Е, хора, май ще трябва да почакате. Извинявам се, но не забравяйте, че вие до един пожелахте да тръгнем по този път.
— Аз не — извика Ван Брънт. Хуан се нахвърли върху него:
— По дяволите, не се обаждайте, дето не ви е работа! И не ме ядосвайте, че още малко и ще кипна!
Ван Брънт видя, че Хуан не се шегува. Наведе очи към ръцете си, ощипа разторбената кожа около кокалчетата и после разтри лявата си ръка с дясната. Хуан седна накриво на шофьорската седалка. Очите му стрелваха Девата. „Добре, добре — мислено й рече той. — Малко поизлъгах. Не много, малко. Смятам, че имаш право, дето ми усложни положението така.“ А на глас рече:
— Налага се да отида напред и от първия телефон да позвъня за аварийна кола. Ще им кажа да пратят за вас такси. Няма много да се бавя.
— Телефон има едва на четири мили — овладяно рече Ван Брънт. — Старото имение на Хокинс беше на една миля, ама сега, откак го пипна Американската банка, стои празно. Ще трябва да вървите чак до околийското шосе, а то е към четири мили.
— Като трябва да вървя, ще вървя — отвърна Хуан. — Повече от това не мога да се измокря.
У Пъпката внезапно се пробуди чувство за другарство:
— Аз ще отида — скокна той. — Ти остани, нека аз отида.
— Не — прекъсна го Хуан, — днес ти е свободен ден. — Той се засмя. — Полюбувай му се, Кит. — Присегна се над контролното табло, отключи чекмеджето и отвори малката вратичка. — Тук има малко уиски за спешни случаи. — Спря се. Да вземе ли револвера, хубав „Смит и Уесън“, 45-и калибър с шестинчова цев? Щеше да бъде позор да го остави. Но пък да го вземе, ще му се пречка. В каквото и затруднение да изпадне, оръжието ще е в негова вреда. Реши да го остави. Щом ще изоставя жена си, и револвера може да остави. После безгрижно каза: — Ако ви нападнат тигри, тук има револвер.
— Гладна съм — каза Камил. Хуан се засмя.
— Вземете тези ключове и отворете багажника отзад. Пълно е с пасти. — Той се усмихна на Пъпката: — Хем Да не ги изплюскаш всичките! Ако желаете, останете в автобуса или пък извадете брезента от багажника и си го постелете в някоя от ония пещери. Ако намерите сухи дърва, можете и огън да си накладете вътре. Ще ви пратя кола веднага щом се свържа.
— С удоволствие ще отида вместо тебе — повтори Пъпката.
— Не, ти стой тук и гледай всичко да е в ред — каза Хуан и видя как в очите на Пъпката проблясва задоволство. Закопча си сакото догоре и рече: — Само не се бойте! — и излезе от автобуса.
Пъпката се завтече подире му. Повървя няколко крачки, докато Хуан спря, и го изчака.
— Мистър Чикой — тихо рече той, — какво си наумил?
— Наумил?
— Аха, Ами… дето форсира колелата. Хуан сложи ръка на рамото му.