Оградата за добитъка беше паднала, голямата врата — откачена, но в яхъра миришеше на свежо. Яслите, където конете се бяха отърквали о дървото, бяха излъскани. В ъглите висяха паяжини. Между отворите за фъшкии все още се мъдреха кутиите от свещи с изтрити четки и ръждясали чесала. Един стар хамут със скобите и комплект ремъци висяха на клина до вратата. Кожата на хамута се беше нацепила и пълнежът стърчеше навън. Конюшнята нямаше сеновал. За трупане на сено е била използувана цялата средна част на обора. Хуан заобиколи последната клетка. Беше сумрачно и светлината вмъкваше своите копия през изпотрошените дъски на покрива. Подът бе застлан със ситна слама, почерняла от годините и вмирисана на мухъл. Застанал неподвижно на входа, Хуан чу цвъртенето на мишки и надуши цели миши колонии. От една греда го погледнаха две жълтеникави кукумявки и после отново склопиха жълтите си очи.
Дъждът бе намалял, на покрива се чуваше само лекото му трополене. Хуан отиде в единия ъгъл и разбута с крак горния слой прашна слама. Седна, после се изтегна и сложи ръце под главата си. Оборът гъмжеше от тънички тайни звуци, но Хуан бе много уморен. Сърбеше го всичко от нерви, чувствуваше се гадно. Реши, че ако поспи, може би ще му стане по-добре. Обзет от очакване, в автобуса беше изпитал взрив на тръпка наслада от предстоящата свобода. Но сега не беше така. Стана му криво. Боляха го раменете, а като легна и се отпусна, вече не му се спеше. Чудеше се:
„Никога ли няма да бъда щастлив? Нищо ли не може да се направи?“ Реши да си спомни старите времена, когато му се струваше, че е щастлив, когато бе изпитвал чиста радост, и в ума му нахлуха откъслечни сцени. Беше рано-рано една сутрин, въздухът прохладен, слънцето тъкмо изгряваше зад планините, а по калния път подскачаха малки сиви птички. Нямаше особена причина за радост, но беше радостен.
Или тази вечер, лъскав кон отрива красивата си шия о стобора, яребиците се провикват, някъде капе вода. Дъхът му замря от вълнение само при спомена.
Или тази. Пътуваше в стара каруца със своя братовчедка. Беше по-голяма от него, не си я спомняше как изглежда. Конят се подхлъзна на парче хартия и тя политна към него и за да се изправи, протегна ръка и се опря на краката му-в стомаха му разцъфтя наслада и мозъкът го заболя от сладост.
Или тази. Изправен в полунощ насред една огромна, притъмнена катедрала, чиито остър, варварски мирис на смола смъдеше в носа му. Държеше тъничка свещ с бяла копринена панделка, завързана на фльонга в средата. И като насън, далече от високия олтар долита сладостният шепот на службата, а него го обзема упоителна дрямка.
Мускулите на Хуан се отпуснаха и той заспа в сламата на запустялата конюшня. Боязливите мишки усетиха съня му, измъкнаха се изпод сламата и затършуваха чевръсто, а дъждът тихичко шушнеше по покрива.
ГЛАВА 15
Пътниците проследиха с поглед Хуан, докато изчезна зад челото на хълма. Никой не продума дори когато Пъпката се върна и зае мястото на шофьора. Седалките бяха наклонени назад и всеки гледаше да се настани по-удобно. Най-сетне Причард зададе неопределено въпроса:
— Колко ли време ще му трябва да прати кола? Ван Брънт търкаше нервно лявата си ръка.
— Едва ли по-малко от три часа. Има да върви четири мили. Дори и да успее да докара кола, ще им трябва поне час, докато тръгнат, и час да дойдат дотук. Ако изобщо дойдат. Не съм много сигурен, че някой би тръгнал по този път. Трябваше да вървим пеш след него и да застанем на околийския път, та някой да ни вземе.
— Ние не бихме могли — възрази Причард. — Носим целия си багаж.
— Не исках да се обаждам, когато ти хрумна онази щуротия, Елиът — обади се мисис Причард. — В края на краищата ти си на почивка.
Дощя й се да обясни на останалите пътници как хора с очебийно положение, каквото имаха те, са се озовали в автобус, как изобщо е станало тъй, че са се качили на такъв превоз. Хората сигурно се питат, реши тя. Бърнис се обърна към тях:
— Тръгнахме с влак, много хубав влак, „Сан Франциско“, много луксозен и доста скъп. И тогава на моя странен съпруг му хрумна тази дивотия да продължим с автобус. Реши, че така ще разгледаме по-хубаво страната.
— Ами все пак я разглеждаме, моето момиче — с горчивина я прекъсна Причард.
Тя обаче продължи:
— Моят съпруг казваше, че се бил откъснал от народа. Искал да види хората, истинските хора, да ги чуе за какво си говорят. — В гласа й се промъкна нотка на вежлива злоба. — Аз си помислих, че е глупаво, но нали все пак той е в отпуска! Той е този, който работи така усилено през войната. Съпругите нямаха особени задължения, освен да се справят някак с дажбите, с липсата на храна по магазините. Ами да, веднъж: в продължение на два месеца не хапнахме телешко.