— Мистър Чикой ми каза да извадя пастите, ако някой е гладен — каза Пъпката. — Има четири вида и са много хубави. Аз например веднага бих изял една.
— Първо да извадим платнището — каза Причард. — Жена ми е изтощена. Просто е на края на силите си. Ще ми помогнеш ли да наредим леглото?
— Готово — съгласи се Пъпката. Виждаше, че се справя добре в отсъствието на Хуан. Чувствуваше се в настроение и беше доволен от себе си. Стойката издаваше задоволството му, беше дръпнал рамене назад, а белезникавите му вълчи очи грееха самоуверено. Гризеше го само една грижа. Сега се укори, че не бе проявил достатъчно благоразумие да хвърли чифт стари обувки в автобуса. Двуцветните му половинки щяха да се набият с кал, а това означаваше да се труди дълго с четката за зъби, за да ги почисти наново. От друга страна обаче, не искаше да излезе, че си пази обувките, защото това веднага щеше да подскаже на Камил, че той не е от безразсъдните. На нея не би й направил впечатление мъж, който си пази обувките, дори и да бяха нови половинки в кафяво и бяло.
— Смятам да разгледам тия пещери — каза Ърнест, Стана и се отправи към вратата. Ван Брънт изгрухтя и го последва.
Мисис Причард настани удобно бузата си в палтото на Причард и затвори очи. Беше силно смутена. Как можа да се спречка пред други хора с него, със собствения си съпруг? Никога не й се беше случвало. Когато се налагаше да спорят, тя винаги успяваше да се отделят насаме. Дори и на Милдред не й беше разрешено да ги слуша, когато се карат. Имаше чувството, че е долнопробно да се разправя, когато можеха да чуят външни хора, а освен туй кавгата разрушаваше една схема, която тя бе изработвала години наред — приказката, че благодарение на нейната благост бракът им е образцов. Със собствените си усилия беше изградила един чудесен брак, а сега се беше изпуснала. Беше се сдърпала с мъжа си. Беше допуснала да й се изплъзне думата за оранжерията. Оранжерия тя бе искала от доста години. Фактически, откак прочете в списание „Харпърс Базар“, че някоя си мисис Уилям Маккензи имала такава оранжерия. Снимките бяха прелестни. Хората щяха да говорят за мисис Причард, която има най-милата оранжерия за орхидеи. Беше скъпа и ценна. Повече от бижутата и кожите. Дори абсолютно непознати хора щяха да чуят за малката й оранжерия за орхидеи. Тайно бе проучила много подробности за подобни устройства. Беше разучавала проекти, знаеше разноските по отоплителните инсталации и системите за овлажняване. Знаеше къде се купуват основните материали и колко струват. Беше чела книги за развъждане на орхидеи и отглеждането им. Но всичко напълно тайно, защото си знаеше, че когато му дойде времето, ще я получи. Мистър Причард щеше също тайно да разучи всички тия подробности и да й съобщи. Това беше единственият начин. Но тя нямаше нищо против. То беше просто начин на живот, благодарение на който бе направила брака си успешен. Щеше да се учуди на знанията му и щеше да иска неговия съвет за всичко.
Но сега се тревожеше, защото бе допуснала в момент на яд въпросът за оранжерията да й се изплъзне от езика. Такава грешка можеше да я върне назад половин година, че дори и повече. Тя възнамеряваше да го накара той да й предложи оранжерията и после, отказвайки с мярка, да го принуди да превъзмогне нейната съпротива. Но сега темата бе спомената в състояние на гняв и той щеше да има своите възражения. Освен ако в близкото бъдеще тя не бъде свръхтактична, за да не се сети той за случилото се. Беше глупаво и просташко от нейна страна.
Норма и Камил разговаряха тихо зад нея. Очите й бяха затворени, изглеждаше толкова малка и толкова зле — как биха допуснали, че ги подслушва?
Говореше Норма:
— Едно от нещата, които искам да ми покажеш, е…
хм, как се справяш с … ъ-ъ, мъжете. Камил късо се изсмя.
— Какво имаш пред вид?
— Ами например Пъпката. Нали го видях… как се слага, пък в същност дори една ръка не знае как да пусне, а в същото време ти като че ли нищо не правиш. Или да вземем онзи другия. Търговския. Хм, той е доста хитър, а ти пак като нищо го отряза. Бих искала да знам как го правиш.
На Камил й стана приятно. Колкото и грижи да й създадеше този бъдещ воденичен камък на шията, беше приятно Да изпиташ чуждото възхищение. Сега беше моментът да каже на Норма, че тя не е медицинска сестра, да й разкаже за огромната чаша с шампанско, за мъжките оргии, и въпреки това не можеше. В действителност тя не искаше да нанесе удар на Норма. Искаше да й се възхищават.
— Това, което ми харесва, е, че нито хитруваш, нито си груба, а пък въпреки това с пръст не те докосват — продължаваше Норма.