— Е, нали спаха в нашите легла — отбеляза Пъпката. — Не виждам за какво има да пискат. Ти, аз, Норма и Алис спахме на столове. А пък ония, Причардови, бяха най-смахнати. Самата Милдред, дъщерята, не, ама нейните. Въобразяват си, че някой ги е измамил. Старият сто пъти рече, че бил някакъв си директор и че някой щял да си изпати за тая работа. Това, вика, е нарушение. Ама с жена си добре си поспаха на вашето легло. А Милдред къде спа? — Очите на Пъпката леко светнаха.
— Предполагам, на кушетката — каза Хуан. — Или с майка си и баща си на леглото: А другият, човекът от компанията за ония шашми, спа в стаята на Норма.
— Той горе-долу ми хареса — рече Пъпката. — Не прекаляваше с приказките. Не каза какво работи. А ония Причардови само с това се перчеха. Без Милдред. И знаеш ли къде заминават, мистър Чикой? На пътешествие в Мексико. Милдред учила испански в колежа. Щяла да им превежда.
Хуан постави един шплент във вала и внимателно го зачука. После се изтегли изпод автобуса.
— Дай сега да монтираме задния мост.
Светлината се изцеди иззад планините и плъзна по небето. Безцветната зора изплува в различни сиви и черни тонове и белите и сините предмети заприличаха на сребърни, а червените и тъмнозелените станаха черни. Младите дъбови листенца чернееха и белееха, очертанията на хребетите се изостриха. Тежките тромави облаци, които се търкаляха по небето като бухти, започнаха едва-едва да порозовяват по източните си краища.
Изведнъж лампите в ресторанта блеснаха и лехата от мушката около постройката оживя. Хуан обърна поглед.
— Алис е станала — рече той. — Скоро ще има кафе. Хайде, давай да наместим задния мост.
Двамата мъже работеха добре заедно. Всеки разбираше какво трябва да се прави и всеки вършеше своя дял. Пъпката също легна по гръб, затягаше гайките на диференциала и общата работа го изпълваше с някакво хубаво чувство. Хуан стегна жилите на ръката си в усилието да завинти една гайка, но ключът му се изплъзна и той одра кожата на пръста си с част от месото около кокалчето. Кръвта потече гъста и черна по омазнената му ръка. Той прехапа кокалчето и засмука кръвта, а около устата му се образува мазен кръг.
— Лошо ли го удари? — попита Пъпката.
— Не, изглежда е на късмет. Една работа не може да бъде свършена, без да се пролее кръв. Тъй викаше моят баща. — Той пак засмука раната и кръвта понамаля.
Топлината и розовината на зората се прокрадваха наоколо и от това електрическото осветление като че ли загуби част от яркостта си.
— Колко ли пътници ще дойдат с Грейхаунд? — лениво каза Пъпката. После, родена от хубавото чувство у мистър Чикой, осени го ярка мисъл. Тя бе толкова остра, че почти му причини болка. — Мистър Чикой — започна неуверено той с учтив, боязлив и умоляващ глас.
Хуан престана да затяга гайката и зачака да чуе я молба за свободен ден, я за повишаване на заплатата, изобщо за нещо. Молба щеше да последва. Познаваше се по тона, а това за Хуан значеше беля. Всяка беля започваше тъй.
Пъпката мълчеше. Не намираше думи. — Нещо искаш ли? — попита го Хуан предпазливо. — Мистър Чикой, можем ли да го уредим някак… впрочем някак да направиш тъй, че да не ми викаш повече Пъпка?
Хуан извади гаечния ключ и извърна глава. Двамата лежаха по гръб, лице в лице. Хуан видя белезите от заздравелите пъпки, надигащите се нови възпаления и една узряла, твърда, с жълта коричка, готова да се пръсне върху бузата. Докато го гледаше, очите на Хуан омекнаха. Разбра. Усети го внезапно и се зачуди защо не се беше сетил по-рано.
— Как ти е името? — попита го небрежно.
— Ед — поясни Пъпката. — Ед Карсън, далечен роднина на Кит Карсън. Преди да ми излязат в прогимназията… е, викаха ми Кит. — Говореше обмислено и овладяно, но гръдният му кош се издуваше и с тежест се снижаваше и въздухът свиреше в ноздрите му.
Хуан погледна встрани от него, в гръб към издутината на диференциала.
— Окей — каза той, — дай да турим криковете. — Той се плъзна извън автобуса. — Вземи маслото отвътре.
Пъпката отиде бързо в гаража и донесе въздушния такеламит, влачейки гуменото черво подире си. Натисна лостчето и сгъстеният въздух изсвистя зад маслото. Такеламитът щракна, когато диференциалът се напълни с масло и дори малко от него се разля навън. После завинти пробката.
— Хей, Кит, изтрий си ръцете и виж дали Алис не е приготвила кафето, а? — подкани го Хуан.
Пъпката се упъти към ресторанта. До вратата, където се издигаше един от огромните горуни, тъмнееше голямо сенчесто петно. Пъпката се спря там за момент, затаил дъх. Трепереше цял от някакъв особен хлад.
ГЛАВА 3
Когато с крайчеца си слънцето проясни планините на изток, Хуан Чикой стана от земята и отърси прахта от краката си и от дъното на комбинезона. Слънцето струеше в прозорците на ресторанта и топлеше зелената трева, поръбила гаража. То сияеше в маковете из равното поле и по големите острови от син вълчи боб.