— Не съм забелязала — каза Камил. — Предполагам, че е нещо като инстинкт. — Тя изхихика. — Имам една приятелка, която наистина знае как да се оправя с мъжете. Пет пари не дава и понякога се държи доста хитричко с тях. Лорейн, така се казва, беше нещо като сгодена за един тип, той имаше добра служба, така че нямаше проблеми. Лорейн искаше кожено палто. Тя, естествено, имаше къс жакет от вълк и няколко бели лисици, защото нея всички я знаят. Хубава и дребна, събере ли се с други момичета, направо си падат от смях през цялото време. Та Лорейн му поиска палто от норка, но не късо, а нормална дължина, а те са по три-четири хиляди.
— Господи! — изсвири Норма през зъби.
— И един следобед Лорейн каза: „Струва ми се, че вече ще си получа палтото.“ — „Майтапиш се“, й викам. „Майтапя ли се? Ще видиш, че Еди ще ми го купи.“ — „Кога ти каза?“ Лорейн се изсмя: „Не ми е казвал. Дори сам още не знае.“ — „Ти не си добре“, казах й. „Хващаш ли се на бас?“ Лорейн се хващаше за всичко на бас. Аз пък не се ловя на басове и я попитах как смята да го накара. „Ако ти кажа, ще ме издадеш ли? — попита ме тя. — Много е лесно. Познавам го Еди. Нощес ще го боцкам с игла дотогава, докато откачи. Ще продължавам, докато ме удари. Може дори да му се подложа, че той, като е пиян, никога не улучва. После ще го оставя да се пържи в собствен сос. Нали го знам. Ще започне да се чувствува подъл и да съжалява. Хващаш ли се на такъв бас? Дори предвиждам точно времето. Обзалагам се, че ще имам палто до утре вечер.“ Аз обаче не се хващам на никакви басове и казах: „Не вярвам.“
Норма бе зяпнала от вълнение, а между затворените клепачи на мисис Причард блестеше отразен лъч.
— И получи ли го? — попита Норма.
— Отидох при нея в неделя сутринта. Лорейн имаше синина, истинска лъскава синина, и си беше сложила лепенка. Носът й беше разбит.
— Ама получи ли палтото?
— Получи го, естествено — каза Камил. Лицето и се разкриви, добивайки озадачен израз. — Получи го. Красота и половина. Съблече си дрехите. Бяхме само двете. Обърна палтото и го облече на голо с косъма навътре. После взе да се търкаля по пода насам-натам и се кискаше и кикотеше като луда.
Норма бавно изпусна дъха си:
— Господи, защо го е направила?
— Отде да знам — рече Камил. — Тя изобщо беше малко… малко откачена, луда.
Лицето на мисис Причард гореше. Тя дишаше учестено. Кожата й пламна, усети по краката и в стомаха си болезнен сърбеж, какъвто не бе изпитвала никога. Беше възбудена така, както един-единствен път в живота си — на кон преди много, много години.
Норма осъдително каза:
— Това не е хубаво. Ако наистина е обичала Еди и е смятала да се омъжи за него, мисля, че не е направила хубаво.
— И аз така мисля — каза Камил. — Това малко ме смути у Лорейн и аз й го казах, но тя вика: „Ами някои момичета почват просто със заобикалки. А аз си поисках веднага. В крайна сметка пак същото щеше да стане. Някоя друга щеше да надвие Еди.“
— А тя омъжи ли се за него?
— Не. Не се омъжи.
— Бас ловя, че въобще не го е обичала — каза Норма разпалено. — Бас ловя, че само му е обирала парите.
— Може — каза Камил, — но тя отдавна ми е приятелка и като ми е трябвало нещо, винаги е била насреща. Веднъж имах пневмония и тя стоя при мене три нощи и четири дена, аз нямах пари и тя плати на доктора.
— Да не повярваш — рече Норма.
— Аха, не е за вярване — каза Камил. — Но както и да е, нали ме попита как да се оправяш с мъжете?
Мисис Причард се бичуваше с думи. Нейната реакция я бе изплашила. Беше си казала, дори бе прошепнала: „Каква ужасна, просташка история. Какви животни са тия млади момичета. Значи, това именно Елиът разбира под «слизане при народа». Ужасно! Ние забравяме какви са хората, колко нагли могат да бъдат.“ „Скъпа Елън. — Тя пишеше трескаво и възбудата продължаваше да гори по вътрешната страна на бедрата й. — Скъпа Елън, пътуването между Сан Исидро и Сан Хуан де ла Крус беше отвратително. Автобусът заседна в една канавка и ние просто бяхме принудени да стоим и да чакаме с часове. Моят Елиът беше много мил и ми направи легло в една странна пещера. Ти ми каза, че ще имам авантюри. Нали помниш? Каза, че винаги ще ми се случват разни авантюри. Е, наистина така стана. В автобуса с нас пътуваха две толкова долнопробни, неграмотни момичета, едната сервитьорка, а другата доста хубава. От ония, сещаш се. Почивах си и предполагам, са си помислили, че спя, защото продължиха да си говорят. Не мога да повторя и една дума от това, което изрекоха. Още се червя. Порядъчните хора просто нямат представа как живеят тия същества. Невероятно. Винаги съм смятала, че всичко се дължи на невежеството. Ако имахме по-добри училища и да ти кажа право, ако ние, хората, които трябва да служим за пример, бяхме по-добър пример, сигурна съм, че цялата картина би се променила — постепенно, но положително.“