Елън щеше да препрочита писмото й пред своите познати. „Тъкмо получих писмо от Бърнис. Преживяла е най-невероятни авантюри. Е, на нея винаги й се случват. — Не, искам да чуете какво ми пише. Не познавам друг човек, който да може като Бърнис да види нещата откъм хубавата им страна.“
Норма казваше:
— Ако аз обичах някого, не би ми минало и през ум да извърша такова нещо. И ако иска да ми направи подарък, трябва сам да се сети.
— Ами да, и аз така разсъждавам — каза Камил. — Но затова пък нямам кожено палто, нито дори отделна кожа. А Лорейн има три.
— Но не е честно — каза Норма. — Мисля, че Лорейн няма да ми хареса.
„Велики боже! — изпищя Камил наум, — Мислела, че няма да хареса Лорейн! Интересно, не ти ли е минавало през ум какво би си помислила Лорейн за тебе?“
„Не — каза си тя — не е така. Лорейн може би щеше да я приюти, щеше да я подреди, да й помогне. Каквото и да говорят за Лорейн, никой не можеше да отрече, че е боен другар.“
ГЛАВА 16
Милдред наведе глава, за да не се замъглят очилата й от дъжда. Беше приятно да стъпваш по чакъла на пътя, а от ходенето взе да диша все по-дълбоко. Стори й се, че се стъмва. Не можеше да бъде много късно, но въпреки това се промъкваше вечерен мрак, от който светлите предмети, като кварца и варовика, изглеждаха по-светли, а тъмните, като коловете на оградите — черни. Милдред вървеше бързо, стъпалата й се впиваха в земята, а токовете й риеха чакъла. Опитваше се да прогони разправията от ума си. Не помнеше да е виждала някога майка си и баща си да се карат. Но тази кавга бе явно нещо отдавна практикувано, едва ли не привичка, което подсказваше, че далеч не е необичаен процес. Майка й трябва да е отвеждала разприте в спалнята, където никой не може да ги чуе. Тя бе изградила и бе поддържала илюзията за съвършения им брак. Но сега напрежението бе достигнало връхната си точка, без да има спалня, в която да се крият. В този спор Милдред бе доловила злобни капчици жълта отрова и това я разтревожи. Беше отрова, която се просмуква постепенно и тайно, не открита и честна ярост, а скрита, пълзяща злост, която удря с тънко, наточено острие и после тутакси скрива оръжието си. На всичкото отгоре предстоеше още и това безкрайно пътуване до Мексико. Ами ако реши да не се върне? Ако продължи да върви и спре някого на стоп и изчезне? Ако наеме някъде стая, Да кажем, по крайбрежието, и просто си прекарва времето по скалите или на плажа? Мисълта беше много приятна. Щеше да си готви сама, щеше да се запознае с други хора на плажа… Нелепо. Нали няма никакви пари. Баща й беше много щедър, но не с пари на ръка. Можеше да си поръчва дрехи и да се храни по ресторанти, като подписва чекове, но парите й всъщност винаги са били малко. Баща й беше щедър, но и много любопитен. Искаше да знае къде пазарува и къде се храни и това той можеше да установи веднага по месечните й сметки. Разбира се, можеше да тръгне на работа. И без това щеше да започне скоро, но не веднага. Не, трябваше да разсее тази мисъл. Ще се наложи да изкрета през това ужасно мексиканско пътуване, което би могло да бъде толкова хубаво, ако е сама и ако след него се върне направо в колежа. Много скоро щеше да се нареди на работа и баща й нямаше да има нищо против. А на Чарли Джонсън щеше да обясни:
„Бих могъл да й давам всичко, от което има нужда, но тя е прекалено енергична и умна. Нека сама да си вади хляба.“ При това щеше да го каже с гордост, сякаш става дума за някаква негова лична добродетел, но той никога нямаше да разбере, че тя работи, за да бъде самостоятелна, за да си има собствено жилище и пари, които да харчи, без да му докладва за какво. У дома например тя имаше право по всяко време да отваря шкафа за напитки, но знаеше, че баща й помни абсолютно точно докъде е пълна всяка бутилка, така че ако си налее три пъти от едно шише, той веднага ще забележи. Беше ужасно любопитен.
Милдред си свали очилата, избърса ги с хастара на палтото и отново ги сложи. По пътя личаха стъпките на Хуан, на едри крачки. Тук-там кракът му се беше подхлъзвал на камък, а имаше и закаляни места, в които се виждаха отпечатъците на целите му стъпала със силно размазана линия отпред от натиска на пръстите. Милдред се опита да стъпва в неговите стъпки, но разкрачът му беше прекалено голям за нея и след като повървя известно време така, усети, че бедрата й прималяват. Какъв особен, притегателен мъж, помисли си тя. Зарадва се, че се е освободила от онова странно преживяване сутринта. Сама знаеше, че няма смисъл. Раздразнение плюс действието на жлезите, всичко това й беше ясно. Освен туй си знаеше, че е момиче със силен биологичен потенциал. Щеше да настъпи време в близкото бъдеще, когато или ще трябва да се омъжи, или да завърже постоянна връзка. Периодите на неспокойство и желание ставаха все по-чести. Спомни си смуглото лице на Хуан и лъскавите му очи — не я развълнуваха. Но у него имаше топлина и честност. Харесваше й.