Когато изкачи хълма, забеляза изоставената ферма в ниското и трепна очарована. Изпитвайки цялото униние на това място, тя осъзна, че не може да отмине постройката, без да надникне вътре. Ускори крачка. Любопитството й се утрои. „Собственост на банката“ — беше казал Ван Брънт. Семейството трябвало да се премести, въпреки че банката не се интересувала от къщата. Трябвала й земята. Сега крачките й се удължиха почти колкото Хуановите. Тя слезе, залитайки, до подножието на хълма и до разкаляния вход на фермата и отведнъж спря. Стъпките на Хуан завиваха навътре. Пообиколи пътя да види не излизат ли оттук, за да продължат по-нататък, но други следи не откри. „Трябва да е още вътре — помисли си тя. — Но защо? Нали беше тръгнал към околийския път? Тук не може да има телефон.“ Вниманието й се изостри, защото начаса съобрази, че няма представа какво става, пък и какво ли знаеше за този човек. Вмъкна се бавно през входа, като стъпваше по тревата, а не по чакъла, за да не хрущи. В тази изоставена къща се таеше сякаш нещо опасно. Спомни си, че по вестниците пишеха за убийства в такива къщи. Гърлото й се сви от страх. „Е — успокои се тя, — аз винаги мога да се обърна кръгом и да си отида. Никой не ме спира. Никой не ме кара и да вляза, но знам, че съм длъжна. Знам, че няма да си отида. Може би и онези убити момичета са могли да избягат. Може сами да са си го търсили.“ Представи си как лежи на пода в някоя от стаите, удушена и заклана, и нещо в тази гледка я разсмя: лежи, но с очилата. Какво знаеше тя за Хуан? Че има жена и работа? Спомни си едно заглавие: „Баща на три деца заловен в садистично убийство. Пастор убива хористка“. Защо убиваха толкова много все хористи и органисти, питаше се тя. Изглежда, църковните хористки трябваше да получават високи надбавки за опасен труд. Вечно ги намираха удушени зад органа. Милдред се засмя. Беше сигурна, че ще влезе в тази къща. Дали да нахълта шумно, или крадешком да се промъкне и да залови Хуан Чикой в това, което върши? Може би е просто в тоалетната.
Милдред стъпи предпазливо с единия си крак върху стъпалото и замря, когато дъската на пода изскърца под тежестта й. Тя мина през къщата, надничайки в долапите. В кухнята се търкаляше консерва от чушки, в гардероба на спалнята висеше забравена окачалка за палто. Наклони глава да разгледа старите комикси под олющените тапети. Прочете: „Веселият хулиган“. Мулето Мод свиваше крака, после хвърляше къч и Сай излетяваше във въздуха, а на дъното на панталоните му бяха отпечатани подковите на мулето. Милдред вдигна глава. Защо не се бе сетила по-рано за конюшнята? Измъкна се обратно на пруста и внимателно разгледа дъските. Видя мокрите отпечатъци от обувките на Хуан. Тръгна по тях към всекидневната и ги загуби. После отиде при отворената задна врата и погледна навън. Ама че беше глупава, да стъпва на пръсти! Следите излизаха навън и наистина водеха към обора. Спусна се по разбитите стъпала, проследи ги през двора и покрай изоставената вятърна мелница. Влезе в конюшнята и се ослуша. Никакъв звук. Понечи да извика, но се отказа. Мина полека покрай редицата клетки и заобиколи последната. Бе й трябвало известно време да привикнат очите й към светлината. Милдред стоеше на пътеката посред обора. Всички мишлета се изпокриха. Тогава забеляза Хуан — легнал по гръб, с ръце под главата. Очите му бяха затворени, дишаше равномерно, „Мога да си отида — помисли си тя. — Никой не ме задържа. Грешката ще бъде моя. Но не искам да забравя това. Човекът си гледа работата. О! Що за глупост?“ Свали си очилата и ги пъхна в джоба си. Очертанията на мъжа плувнаха в мъгла, но тя все пак го различаваше. Пристъпи бавно и внимателно през покрития със слама под и когато го доближи, кръстоса глезени, отпусна се и седна върху кръстосаните си нозе. Белегът на устната му беше бял. Дишаше повърхностно и равномерно. „Просто е бил уморен — каза си тя. — Легнал е да си почине за малко и е заспал. Не бива да го будя.“ Сети се за останалите в автобуса — ами ако и тя, и Хуан не се върнат? Какво ще правят? Майка й щеше да припадне. Баща й ще се обади на губернатора, на двама или трима губернатори. Ще се обади на Федералното бюро за разследване. През носа й щеше да излезе. Но какво можеха да направят? Тя е на двайсет и една години. Когато я настигнат, ще им заяви: „Аз съм на двайсет и една и върша каквото си искам. Какво ви влиза в работата?“ Ами ако замине за Мексико с Хуан? Това беше вече нещо друго, съвсем различно.