В ума й нахлуха всякакви несъстоятелни доводи. Ако е индианец и има индианска кръв, какво ще стане, ако някой го последва? Тя дръпна краищата на очите си, за да види лицето му на фокус. Лице с белези, с твърда кожа, но благо, помисли си тя. Устните му бяха пълни и насмешливи, но добри. Сигурно ще бъде нежен с една жена. Може би не би се задържал дълго с нея, но щеше да бъде мил. Но нали имаше онази съпруга, онази ужасна съпруга, с която живееше. Господ знае откога. Трябва да е била хубава, когато се е женил за нея, сега обаче беше погрозняла. Какво ли се е случило? Как ли го задържа тази ужасна жена при себе си? Или е като всеки друг, като баща й. Може би се задържаше просто от страх и по навик. Милдред не разбираше как става това с хората, но знаеше, че става. Като остареят, хората започват да се страхуват от все по-дребни и по-дребни неща. Баща й например се плашеше от чуждо легло, от чужд език или от политическа партия, на която не е член. Баща й искрено вярваше, че демократическата партия е подривна организация, чиято цел е да унищожи Съединените щати и да ги предаде в ръцете на брадатите комунисти. Страхуваше се от приятелите си и приятелите му се страхуваха от него. Безсмислена надпревара, помисли си тя.
После премести поглед към тялото на Хуан, здраво, жилесто тяло, което с възрастта ще става все по-здраво и по-жилесто. Панталоните му бяха малко мокри от дъжда, прилепнали плътно по краката му. У него имаше нещо безупречно — като образцов механик, който току-що се е измил. Тя погледна плоския му стомах и широкия гръден кош. Не забеляза промяна в дишането му, нито беше шавнал, но очите му бяха отворени и приковани в нея. При това не тежаха от сън, а бяха ясни. Милдред трепна. Може изобщо да не е спял. Сигурно я е наблюдавал от влизането й в конюшнята. Неволно се залови да обяснява:
— Исках да се поразтъпча. Нали разбираш, все в седнало положение… Реших да отида до околийския път и там да пресрещна таксито. После обаче видях тази стара къща. Обичам старите имения.
Стъпалата й изтръпнаха. Тя се наклони и като се подпря на една ръка, премести двата си крака на една страна и внимателно покри коляното си с полата. Усещаше в нозете си иглички, те просто горяха от прииждащата кръв. Хуан не отговори. Разглеждаше лицето й. Бавно се обърна на една страна и подпря главата си с ръка под ухото. В очите му проблесна тъмна искра, а ъглите на устата му се повдигнаха. Твърдо лице, помисли си тя. Не можеш да проникнеш отвъд очите в ума му. Или всичко е изписано на повърхността, или е така съвършено укрито, че никога не можеш да стигнеш до него.
— Какво правиш тук? — попита го тя. Устните му леко се разтвориха.
— Ти какво правиш тука?
— Вече ти казах, имах нужда от раздвижване. Казах ти.
— Да, каза ми.
— Но какво правиш тука?
Той като че не се беше разсънил напълно.
— Аз ли? Нищо, седнах да почина и съм заспал. Снощи не мигнах.
— Да, помня — каза тя. Изпитваше нужда да продължи разговора. Беше като курдисана. — Мислех си за тебе. Ти не си за тука. Имам пред вид, да караш автобус. Другаде ти е мястото.
— Като например? — игриво я запита той. Очите му паднаха там, където се кръстосват реверите й.
— Хм — неловко продължи тя, — на идване ми хрумна нещо много странно. Помислих си, че може би няма да се върнеш. Че ще продължиш чак до Мексико. Аз самата, струва ми се, щях да го направя, ако бях на твое място.
Очите му се присвиха и той се вгледа в нея.
— Да не си полудяла? Какво те накара да си го помислиш?
— Ами така, просто ми хрумна. Твоят живот, автобусът, хм, трябва да ти е страшно скучно след… след Мексико.
— Не си ли била в Мексико?
— Не.
— Тогава не знаеш колко е скучно там.
— Не знам.
Той повдигна глава, изправи ръката си и пак отпусна глава върху нея.
— Какво мислиш, че може да стане с пътниците в автобуса?
Ами все някак ще се приберат — рече тя. — Не е далече, — Няма да умрат от глад.
— А какво мислиш, че ще стане с жена ми?
— Че какво… — Тя се смути. — За това не съм мислила.
— Разбира се, че си — каза Хуан. — Тя не ти допада.
Ще ти кажа нещо. Никой освен мене не я харесва. И това е една от причините, поради които я харесвам, защото никой не я харесва. — И се усмихна. „Ама че лъжец“, рече си той наум.
— Просто така ми хрумна — потрети Милдред, — шантава работа! Помислих си дори, че може и аз да избягам. Ще изчезна, ще заживея сама и няма да се виждам повече с хората, които познавам. — Тя се изправи на колене и седна на другата страна.