Хуан погледна коляното й. Протегна сетне ръка и го покри с полата й. Тя потрепна, когато ръката му се пресегна към нея и после неловко се отпусна.
— Не искам да си помислиш, че съм те проследила.
— Не искаш да си го помисля, но направи точно това.
— Дори и да съм, какво?
Ръката му отново се пресегна, падна върху покритото й коляно и през нея мина огън.
— Не е в тебе работата — продължи Милдред. Гърлото и пресъхна. — Не искам да мислиш, че у тебе е причината. Тя е в мене. Аз знам какво искам. Ти дори не ми харесваш. Миришеш на козел. — Гласът й потрепера. — Ти не знаеш какъв живот живея аз. Съвсем сама съм. С никого нищо не мога да споделя. — Очите му горяха блестящи и сякаш я къпеха в горещина. — Може би не съм като другите. Откъде да знам? Но причината не е в тебе. Ти дори не ми харесваш.
— Ти май в голям спор си влязла със себе си, а? — закачи я Хуан.
— Слушай, какво смяташ да правиш с автобуса? — попита тя. — Ще ходиш ли на шосето?
Ръката му върху коляното й натежа и той я вдигна.
— Ще се върна й ще изтегля автобуса, а после ще превозя хората.
— Тогава защо дойде тук?
— Нещо се оплеска — каза той. — Бях си намислил нещо, ама се оплеска.
— Кога ще се връщаш?
— Съвсем скоро.
Тя погледна ръката му, отпусната на сламата пред нея — с потъмняла кожа, лъскава и малко набръчкана.
— Няма ли да ме закачиш? — попита го Милдред. Хуан се засмя и усмивката му беше добра, открита усмивка.
— Не е изключено. Но първо трябва да приключиш с вътрешния си спор. Сега се колебаеш. Но може би съвсем скоро ще решиш „за“ или „против“ и тогава ще знам откъде да започна.
— Не ме ли… не ме ли искаш?
— Естествено — каза Хуан. — Искам те.
— Значи, си сигурен, че така и така ще легна с тебе, та няма защо да си правиш труда ли?
— Не ме намесвай в своя спор — рече Хуан. — По-стар съм от тебе. И много го обичам това нещо. Толкова много, че мога и да почакам. Дори мога известно време и без него.
— Ами ако не ми харесаш? — каза тя. — Лишаваш ме от всякаква гордост. Не ме и насилваш, за да се оправдавам после с насилието.
— Мислех, че ще имаш повече гордост, като те оставя сама да решиш.
— Но нямам.
— И аз така мисля — каза Хуан. — Всички жени в тая страна са такива. Трябва да бъдат умолявани или изнасилвани. Само тогава им е добре.
— Винаги ли си такъв?
— Не — каза Хуан. — Само с тебе. Нали дойде тук за нещо? Самата ти каза, че нямало нищо общо с мене. Тя погледна пръстите си.
— Колко е смешно! Аз съм, така да се каже, интелектуално момиче: чета всякакви книги. Не съм девствена. Знам хиляди частни случаи, но не мога да се натискам. — Тя се усмихна припряно и топло. — Не искаш ли ти пръв да започнеш?
Ръцете му се протегнаха и тя легна до него на сламата.
— Нали няма да ме караш да бързам? — попита тя.
— Имаме цял ден — каза той.
— Ще ме презреш ли, или ще ми се надсмееш?
— Какво значение има за тебе?
— Има, колкото и да не искам.
— Много говориш — каза Хуан. — Просто много говориш.
— Знам, и въпреки това не мога да спра. Ще ме вземеш ли със себе си? Например в Мексико?
— Не — каза Хуан. — Я да видим можеш ли малко да помълчиш.
ГЛАВА 17
Пъпката извади ключовете от контролното табло и отиде при багажника. Отключи катинара, който вардеше багажа, и вдигна капака. Ароматът на сладкиши нежно го погъделичка в носа. Причард надникна над рамото му. Багажът беше натъпкан плътно в багажника.
— Май ще трябва да извадим първо всичко, за да стигна до платнището — каза Пъпката и взе да тегли наредените нависоко куфари.
— Почакай — каза Причард. — Аз ще вдигам, а ти дърпай, така и куфарите ще си останат вътре.
Той стъпи на бронята и се напъна да вдигне най-долния куфар, а Пъпката задърпа тежкото сгънато платнище. Пъпката го теглеше ту от едната, ту от другата страна, докато накрая го освободи изпод багажа.
— Може би не е зле да си вземем по една паста, и без това сме отворили багажника — предложи Пъпката. — Има малинови, с лимонов крем, със стафиди и с крем карамел. Едно парченце с крем карамел сега ще ни се отрази екстра.
— После — рече Причард. — Дай първо да настаним жена ми.
Той пое тежкия брезент от едната страна, Пъпката — от другата и двамата се упътиха към скалата с пещерите. Те бяха сравнително обичайно образувание. Склонът на хълма е бил измит в далечни времена, като се е оголила гладка повърхност от мек варовик. Постепенно вятърът и дъждът дълбали навътре, а козирката останала, подкрепяна от почвата и тревните чимове. Така през вековете се оформили няколко пещери под надвесената скала. Тук койотите са раждали вълчетата си, а още по-отдавна, когато все още ги е имало, мечките гризли са идвали да спят. През деня нависоко в дупките клечаха кукумявки. В ниското на скалата се бяха оформили три дълбоки, мрачни пещери, а на високото още няколко по-малки. Всички входове на пещерите сега бяха защитени срещу дъждовете от големите навеси на самата скала. Те не бяха изцяло изобретение на природата, защото индиански хайки на лов за антилопи бяха отсядали и живели тук и дори бяха водили забравени вече битки. По-късно мястото е служило за почивка на белокожи ездачи, минаващи през страната, които бяха разширили пещерите и бяха палили огньове под козирките. Върху пясъчника имаше и стари, и по-нови петна от дим, а подът на пещерите беше сравнително сух, тъй като този малък хълм, от който една част се е свлякла, не поемаше отточните води на по-големите хълмове. Върху пясъчната скала са били чегъртани инициали, но повърхността е толкова ронлива, че бързо са се заличили. Единствено непреклонните думи „ПОКАЙ СЕ“ още личаха. Странствуващият проповедник се е бил спускал на въже, за да напише великите слова с черна боя, и си беше отишъл възрадван, че разпространява божието слово в този греховен свят. Носейки брезента в единия край, Причард погледна към „Покай се“. „Някой си е създал голям труд — каза си той, — голям труд.“ Запита се кой ли е финансирал подобно начинание. Сигурно някой мисионер, реши той. Двамата с Пъпката оставиха платнището на земята и влязоха да огледат пещерите. Плитките дупки бяха почти еднакви: към метър и половина високи, около два-три метра широки и три — три и половина в дълбочина. Причард избра най-дясната, защото му се видя най-суха и защото в нея беше малко по-тъмно. Реши, че тъмнината ще бъде подходяща за наближаващото главоболие на жена му. Пъпката му помогна да опънат платнището.