— Щеше ми се да сложим отдолу малко борови клони или слама — каза Причард.
— Тревата е много мокра — каза Пъпката, — а бор има чак на петдесетина километра оттук.
Причард потърка със свит юмрук платнището, за да провери дали не е мръсно.
— Ще легне на моето пардесю — каза той, — пък ще се завие с коженото си палто.
Ърнест и Ван Брънт дойдоха да надникнат в пещерата.
— Можем да останем тук и седмици, ако имаше какво да ядем — каза Ърнест.
— Е, и така сигурно доста ще си поседим — каза Ван Брънт. — Ако тоя шофьор не се върне до утре сутринта, смятам да отседна тук. Повече глупости няма да мога да понеса.
— Ако желаете, мога да отрежа няколко пасти — каза Пъпката.
— Ха, това май няма да е зле — прие Ърнест.
— От кои искате?
— Все едно.
— С крем карамела са много хубави. Покрити са с вафли от пшеничени бисквити.
— Не е лошо — каза Ърнест.
Причард се върна в автобуса за жена си. Срамуваше се заради гнева, който изпита преди известно време. Появи му се оная бучка в стомаха, голяма колкото юмрук, която му натежаваше, когато нещата не вървят добре. Чарли Джонсън бе казал, че вероятно е дева. В това отношение той имаше една много смешна теория. Според него никой с доход по-малко от двайсет и пет хиляди на година не получавал язва. Тя е белег на банковата сметка, казваше Чарли. И Причард несъзнателно малко се гордееше с болката в стомаха си.
Когато се качи в автобуса, очите на мисис Причард бяха затворени.
— Направихме ти легълцето — каза той.
Очите й се отвориха и тя уплашено се огледа.
— Ох!
— Спеше ли? — попита Причард. — Не биваше да те будя. Прощавай.
— Не, мили. Няма нищо. Бях само задрямала.
Той й помогна да стане.
— Можеш да си легнеш върху пардесюто ми и да се завиеш с твоето кожено палтенце.
Тя се усмихна, разнежена от тона му. После той й помогна да слезе по стъпалата.
— Съжалявам, че бях груб, доброто ми момиче — рече той.
— Няма нищо. Просто си уморен. Знам, че не го каза сериозно.
— Ще те поканя на една гала вечеря в Холивуд, за да поправя грешката си. В „Романоф“ с шампанско, ммм! Как ти харесва?
— На тебе не бива да ти се дават пари — закачливо каза тя. — Всичко е забравено вече. Беше просто уморен. — „Скъпа Елън, имахме най-приказната вечеря в «Романоф» и да се убиеш, няма да познаеш кой беше на съседната маса.“ — Май почти не вали — каза тя на глас.
— Не, сега искам моето момиче да си поспи, за да бъде здраво и да се чувствува добре.
— Сигурен ли си, че не е влажно и че няма змии?
— Няма, огледах.
— А паяци?
— Не видях паяжини.
— Ами ония големите, косматите тарантули? Те не плетат паяжини.
— Можем пак да поогледаме — каза той. — Стените са гладки и те нямат къде да се скрият. — Причард я преведе до малката пещера. — Нали е хубаво?