Легни си с главата насам, за да можеш да гледаш навън, ако искаш. — Постла пардесюто си и тя седна на него. — Сега си легни и се завий. — Тя послушно се подчини. — Как е главичката на моето момиче?
— Не толкова зле, колкото се опасявах.
— Това е добре — каза той. — Сега да си дремнеш малко. Удобничко ли ти е? — Тя измърка в знак на удобство. — Ако ти трябва нещо, просто ме повикай. Аз ще съм наблизо.
Пъпката се появи на входа на пещерата. Устата му беше пълна, а в ръката си носеше парче торта.
— Искате ли пай, мисис?
Мисис Причард подигна глава, потрепера и отново я отпусна.
— Не, благодаря, много мило, че сте се сетили за мене, но сега не бих могла да ям пасти. — „Елиът се отнасяше с мене като с истинска царица, Елън. Колко жени могат да го кажат след двайсет и три годишен брак? Просто съм непрекъснато щастлива.“
Причард я погледна. Очите й бяха затворени и на устните й играеше усмивчица. Изпита онази внезапна самотна тъга, която често го навестяваше. Спомни си, отчетливо си спомни първия път, когато му се случи.
Беше на пет години, когато се роди малката му сестричка и отведнъж вратите започнаха да се затварят под носа му. Той не можеше да влиза в детската стая, не биваше да пипа бебето и тогава го обзе чувството, че вечно е мръсен и шумен, че е ненужен и че майка му е винаги заета. И тогава го заля студена самота, онази студена самота, която продължаваше понякога да го сполита и която го обзе сега. Малката усмивчица означаваше, че Бърнис се е оттеглила от света в своята светая светих и той не може да я последва.
Извади от джоба си златната пиличка за нокти, отвори я и като се отдалечи, взе да чисти ноктите си. Видя Ърнест Хортън подпрян на скалата от другата страна на козирката. Над главата му зееше високата пещера. Ърнест седеше върху някакви вестници и когато Причард мина покрай него, той извади изпод себе си сгънат вестник и му го предложи.
— Най-полезното нещо в света — рече той. — Става за всичко освен за четене.
Причард изхихика, взе вестника и седна до Ърнест.
— „Ако си го прочел във вестника, значи, не е вярно“ — цитира той Чарли Джонсън. — Това е то. Преди два дни бях в апартамент в хотел „Оукланд“, а сега сме в пещера. Значи какво? Човек не може да планира живота си.
Той се вгледа в автобуса. През прозореца видя, че Пъпката и двете момичета нагъват пасти. Страшно му се дощя да е заедно с тях. Той също можеше да хапне парче торта.
— Всяко нещо доказва нещо — рече Хортън. — Понякога си падам от смях. Ние например минаваме за народ технически. Всеки кара кола, има хладилник, радио. Изглежда, хората наистина вярват, че притежават технически умове, но само да се зацапа карбураторът, и автомобилът ще си стои, докато не дойде някой механик да смени филтъра. Спре ти електричеството и пак чакаш електротехник да подмени бушоните. А спре ли асансьор, ела да гледаш паника.
— Знам ли — рече Причард. — Американците са, общо взето, доста техническа нация. Прадедите ни например са се справяли доста добре.
— Естествено. То и ние бихме се оправили, ако ни се наложи. Вие например можете ли сам да си монтирате делкото?
— Е…
— Или — продължи Ърнест — да кажем, че останете тук две седмици. Ще можете ли да се спасите от гладна смърт? Или ще хванете пневмония и ще умрете?
— Е — запъна се Причард, — хората сега се специализират.
— Крава ще можете ли да заколите? — настояваше Ърнест. — Ще успеете ли да я разфасовате и да я сготвите?
Причард почувствува, че търпението му към този млад мъж се изчерпва.
— Някакъв цинизъм е плъзнал из нашата страна — каза остро той. — Струва ми се, че младите хора са изгубили вярата си в Америка. А нашите деди са имали вяра.
— Трябвало е да се хранят — отвърна Ърнест. — Не са имали време за вяра. Сега хората не се пребиват от работа. Затова им остава време за вяра.
— Но те нямат вяра — извика Причард. — Какво им е останало?
— Питам се — каза Ърнест. — Дори съм се опитвал да си го обясня. Моят баща вярваше в две неща. Първото е, че честността винаги се възнаграждава по един или друг начин. Смяташе, че ако човек е честен, ще преживее някак. И второ, че ако здравата се блъска и пести, ще понатрупа малко парици и ще живее по-спокойно. На едната го научиха петролният скандал и някои други подобни събИтия, а втората му бе внушена през трийсетте. Тогава разбра, че най-почитаните хора изобщо не са честни. И си умря учуден, някак ужасно недоумяващ, защото и двете неща, в които вярваше — честност и пестеливост, — се провалиха. А аз съм поразен, че и досега още никои не е измислил с какво да заместим тия две неща.