— Просто ви предложих работа — каза той дрезгаво. — Не я желаете — хубаво. Защо трябва да изпадате в такъв вулгарен тон? В края на краищата сте дама.
Гласът й стана режещ.
— Слушай, драги — фамилиарно каза тя. — И аз мога да играя грубо. И то точно защото съм дама. Ще ти кажа нещо. Ти си предположил, че си ме разпознал. Случайно да членуваш в клубове от типа на „Октагон Интърнашънъл“, „Птиците на света“ или „От двеста и петдесет до три хиляди“?
— Член съм на „Октагон“ — сковано потвърди Причард.
— Да си спомняш онова момиче, което седи в чашата с шампанско? Знам ги какви са тия момченца в публиката. Не знам какво ви доставя тая гледка и не искам да знам. Но знам, че не е красиво. Вероятно ако срещнете една дама, бихте я разпознали. Не знам. — Гласът й звучеше на пресекулки, почти истеричен от умора. Тя се изправи. — Смятам да се поразходя сега. И не ме безпокойте, защото сте ми ясни — и вие, и жена ви.
Камил бързо се отдалечи. Причард я проследи с поглед. Очите му бяха широко разтворени и в гърдите му нещо тежеше, нещо като физически ужас, че е бил изигран. Гледаше красивото й тяло да се поклаща при всяка стъпка, видя красивите й крака и въображението му свали дрехите й, тя застана до огромната чаша и виното потече на червени струи по стомаха, по бедрата по хълбоците й.
Причард седеше с отворена уста и силно зачервен врат. Отмести очи от нея и огледа ръцете си. Извади златната пиличка, но веднага я пъхна обратно в джоба. Почувствува се замаян. Изправи се несигурен и тръгна към малката пещера, където си почиваше мисис Причард. Когато влезе, тя отвори очи и се усмихна. Причард бързо легна до нея, подигна палтото й и се пъхна под него.
— Мили, уморен си — каза тя. — Елиът, Какво правиш? Елиът!
— Млъкни! — рече той. — Чуваш ли? Млъкни; Нали си ми жена? Мъжът няма ли право на някои неща с жена си?
— Елиът, ти си полудял! Някой може… някой може да ни види! — Тя оказваше паническа съпротива. — Не мога да те позная. Елиът, ще ми скъсаш роклята.
— Нали аз съм ти я купил? Омръзна ми да се отнасят с мен като с болно коте.
Бърнис жално изплака от ужас и страх. Когато той я остави, тя плачеше, заровила лице в коженото си палто. Постепенно плачът й спря, тя седна и погледна през входа на пещерата. Очите й гледаха свирепо. Вдигна ръка и допря нокти до лицето си. Пробно ги прокара по бузата, после прехапа долната си устна и раздра кожата с нокти. Усети как кръвта потича от драскотините. Протегна ръка, нацапа я по пода на пещерата и натри мръсотията по кървящата си буза. Кръвта се стичаше през нечистотиите по шията чак до яката на блузата.
ГЛАВА 18
Милдред и Хуан излязоха от конюшнята.
— Виж, дъждът е спрял. Погледни слънцето над планините. Ще бъде красиво. — Хуан се усмихна. — Знаеш ли, чувствувам се чудесно — каза Милдред. — Чудесно.
— Разбира се.
— Ако и ти си в същото отлично настроение, би ли ми подържал огледалцето? Вътре беше тъмно. — Тя извади малко квадратно огледалце от чантата си. — Така. Малко по-високо. — Среса се бързо и леко напудри страните си, сложи си и червило. Взираше се съвсем отблизо, защото отдалеч не виждаше нищо. — Намираш ли ме лекомислена за момиче, което са изнасилили?
— Нищо ти няма — рече Хуан. — Харесваш ми.
— Само толкова? И нищо повече?
— Да те излъжа ли искаш? Тя се засмя.
— Май че малко ми се ще. Не, не искам. А в Мексико няма ли да ме заведеш?
— Не.
— Значи, това е краят. Няма ли да има още малко?
— Откъде мога да знам? — попита Хуан.
Тя прибра огледалото и пудрата в чантата и размаза червилото по устните си, като ги отри-една о друга.
— Ще изтупаш ли сламата от палтото ми? — Тя се обърна и той отупа палтото й с ръка. — Защото — продължи тя — баща ми и майка ми не знаят за тия неща. Сигурна съм, че съм зачената непорочно. Майка ми ме е посадила, луковица номер едно, покрила ме е с пръст, пясък и тор и после навалял сняг. — Виеше й се свят. — Не мога да отида в Мексико, Какво ще правим сега?
— Ще се върнем, ще изтеглим автобуса и ще продължим за Сан Хуан. — Той тръгна към портата на старата ферма.
— Мога ли да те хвана малко за ръка? Той погледна ръката с ампутирания пръст и понечи да се премести от другата й страна, за да й даде здравата.
— Не — рече тя, — искам тази. — Пое я и отри с пръст гладката кожа на ампутираното място.
— Недей — каза Хуан. — Изнервя ме. Тя му стисна здраво ръката.
— Няма да си слагам очилата.
Планинските вериги на изток грееха златни под залязващото слънце. Хуан и Милдред завиха надясно и се заизкачваха по хълма към автобуса.