— Ще ми кажеш ли нещо вместо… вместо възнаграждение за моето падение? Хуан се засмя.
— Какво те интересува?
— Защо дойде тук? Помисли ли, че може да те последвам?
— Истината ли искаш, или да си играем на приказки?
— Е, и двете. Но, ммм, първо истината.
— Бягах — каза Хуан. — Смятах да се добера чак до Мексико, да изчезна и да оставя пътниците сами да се грижат за себе си.
— А защо го направи?
— Не знам — рече той. — Става ми криво. Девата от Гваделупа ме изостави. Помислих, че съм я измамил. А тя не обича да я мамят. И уби всичко, изтръгна ми сърцето.
— Сам не си вярваш. — каза тя сериозно. — И аз не го вярвам. Коя беше истинската причина?
— За кое?
— За това, че дойде в тази стара ферма. Хуан повървя, по лицето му се разля една голяма усмивка, а белегът на устната му изместваше усмивката встрани. Той я погледна с черните си топли очи.
— Дойдох, защото се надявах, че може би ти ще се разходиш и че тогава може… може да те намеря. Тя обви ръката си около неговата и плътно прилепи лице до ръкава на сакото му.
— Да можеше поне малко да продължи — каза тя, — но знам, че не може. Сбогом, Хуан.
— Прощавай — каза той.
И двамата бавно поеха към автобуса.
ГЛАВА 19
Ван Брънт се беше изтегнал на последната седалка. Очите му бяха затворени, но той не спеше. Бе опрял глава на дясната си ръка и от тежестта й тя изтръпна обезкървена. Когато Камил и Причард слязоха от автобуса, Норма и Пъпката известно време мълчаха.
Ван Брънт се ослушваше как старостта пъпли по жилите му. Чуваше едва ли не шумоленето на кръвта по хартиените си артерии и как сърцето му тупа, прискърцвайки със свистене. Дясната му ръка можеше да изтръпне, но в същност го безпокоеше лявата. В нея не усещаше почти нищо. Кожата беше безчувствена като дебела гума. Когато беше сам, разтриваше и масажираше ръката си, за да възвърне кръвообращението й, в действителност се досещаше какво става, но дори и пред себе си не го признаваше. Преди няколко месеца му бе прилошало, но само за миг. Лекарят премери кръвното му налягане и му беше казал да не се тревожи, всичко щяло да мине. А преди две седмици се случи друго. В главата му, зад очите блесна електрическа мълния, мигновено, ослепително синкавобяло зарево и оттогава вече не можеше да чете. Не защото не виждаше. Виждаше достатъчно ясно, но думите по страниците плуваха и се сливаха и се сплитаха като малки змийчета, така че не можеше да разбере какво казват.
Съзнаваше прекрасно, че е прекарал два слаби удара, но това бе тайна, която той криеше от жена му, жена му пазеше от него, а лекарят и от двамата. И той чакаше, чакаше следващия — следващия удар, който ще блесне в главата му, ще го раздере целия и ако не го убие, ще притъпи всяко усещане. Съзнанието за това го ядосваше, беше го яд на всички. Гърлото му се давеше от физическа омраза спрямо всичко живо. Изпробва всички възможни очила. За вестниците използуваше увеличително стъкло, защото сам полусъзнателно гледаше да скрие състоянието си от себе си. Моментите му на ярост в последно време настъпваха без предупреждение, но най-големият му ужас бе, че понякога неовладяно ридаеше и не можеше да спре. Неотдавна се беше събудил рано една сутрин и си беше рекъл: „Защо да чакам?“
Баща му беше починал от същото, но преди да умре, бе лежал като сив безпомощен червей в продължение на единайсет месеца и всичките пари, които бе пестил за старини, отидоха по лекари. Ван Брънт разбираше, че ако се случи същото и с него, осемте хиляди, които държеше в банката, щяха да хвръкнат и старата му жена, след като го погребе, щеше да остане без петак. Него ден, щом отвориха магазините, той отиде при своя приятел Милтън в „Дрогерия Бостън“.
— Трябва да отровя няколко катерички, Милтън — рече той. — Ще ми дадеш ли малко цианкалий?
— Та това е много опасно — рече Милтън. — Аз, как да ти кажа, хич не обичам да го раздавам. Да ти дам стрихнин, ще ти свърши същата работа.
— Не — отсече Ван Брънт, — получих правителствения бюлетин с нова рецепта. Иска се цианкалий.
— Е, добре — рече Милтън. — Разбира се, ще трябва да ми се разпишеш, че си взел отрова. Но внимавай много, Ван. Внимавай! Не го оставяй на открито.
Бяха приятели от години. Постъпиха заедно в Синята ложа, заедно изкараха учението си и в последвалите години заедно ги обявиха за достопочтени майстори на Ложата на Сан Исидро. После Милтън премина в Кралската Арка и Шотландския Клан, докато Ван Брънт не отиде по-горе от третата степен. Но си останаха приятели.
— Колко искаш от това чудо?
— Към унция, да кажем.