— Това е страшно много.
— Ще ти върна каквото ми остане. Милтън беше обезпокоен.
— Нали ще внимаваш да не го пипаш с ръце?
— Знам какво да правя — каза Ван Брънт. После отиде в кабинета си в приземието на къщата и с остро джобно ножче убоде опакото на дланта си. Когато бликна малко кръв, той отвори шишенцето с кристалчетата. И спря. Не можеше. Просто нямаше сили да поръси кристалчетата върху порязаното. Час по-късно той занесе шишенцето в банката и го остави в сейфа си при завещанието и застрахователните полици. Реши да си купи малка ампула и да я носи на врата. Тогава, ако дойдеше големият удар, може би щеше да съумее да си я пъхне в устата, както правеха хората в Европа. Но сега се оказа безсилен да го стори. Можеше пък и да не се случи.
На душата му тежеше известно разочарование, ядеше го злост. Ядосваха го всички наоколо, които не бяха на прага на смъртта. Гнетеше го и още нещо. Ударът бе отпушил клапана на задръжките му в определена посока. Внезапно се бяха пробудили мощни желания. Привличаха го до задъхване младите жени, дори малките момиченца. Не можеше да откъсне очите и мислите си от тях и в разгара на болезнените си страсти избухваше в сълзи. Беше го страх, както малко дете се бои в чужда къща. Беше прекалено стар, за да съчетава промяната в личността си и новата природа, която ударът му даде. Никога не е бил страстен читател, но сега, като не можеше да чете, жадуваше за четиво. Ставаше все по-сприхав и необуздан, докато накрая хора, с които се познаваше от години, започнаха да го отбягват.
Дочуваше как времето отминава през жилите му, искаше да дойде смъртта, но го беше страх. През полузатворените си очи виждаше златната светлина на залеза, проникваща в автобуса. Устните му се раздвижиха едва и той прошепна: „Вечер, вечер, вечер.“ Думата беше много красива. Той чуваше свистенето на сърцето си. Започна да го облива някакво покоряващо усещане, да издува гърдите му, да набъбва в гърлото му, да тупти в главата му. Стори му се, че пак ще заплаче. Опита се да свие дясната си ръка, но тя беше изтръпнала и не искаше да се свие. След това се скова от напрежение. Тялото му, изглежда, се подуваше като гумена ръкавица. Засвети вечерният светлик. Вътре, зад очите му, се появи ужасна искряща мълния. Почувствува, че пада, пада, пада в някаква сивота, после в тъмнина и накрая в черно, черно…
Слънцето докосна западните хълмове, сплеска се, а светлината му се втурна жълта и ясна. Напоената долина блестеше под полегатото сияние. Чистият измит въздух стана резлив. Полегналите жита и яките, безчувствени стебла на овсигата в полето се изправиха и свитите цветове на златните макове взеха да се отпускат. Жълтата река кипеше, въртеше се на въртопи и ожесточено дълбаеше бреговете. На задната седалка Ван Брънт хъркаше с дрезгаво небце. Челото му беше мокро, устата и очите му — отворени.
ГЛАВА 20
Пъпката се премести на седалката до Норма, при което тя сбра полите си изискано и малко се притегли към прозореца.
— Какво ли иска онзи тип от момичето? — попита той с подозрение.
— Не знам — каза Норма. — Но едно ще ти кажа. Тя ще се справи с него. Тя е чудесно момиче.
— А, не зная — каза Пъпката. — Има и други чудесни момичета. Норма пламна.
— Кой например? — попита тя насмешливо.
— Ти например — каза Пъпката.
— А! — Не беше очаквала това. Наведе глава и се вгледа в сплетените си пръсти, да възвърне нарушеното си равновесие.
— За какво ти трябваше да си тръгваш и да напускаш?
— Ами мисис Чикой се държа лошо с мене.
— Знам. Тя се държи лошо с всички. Но ми се ще да не напускаш. Може би щяхме да я караме някак заедно, а? — Норма не отговори и Пъпката продължи: — Само да кажеш и веднага ще извадя една от тортите със стафиди. Много са хубави.
— Не, моля ти се. Не мога нищо да ям.
— Да не ти е лошо?
— Не.
— Ех, само да щеш да се върнеш на Бунтарския, можем да ходим събота вечер в Сан Исидро на танци или нещо подобно.
— Преди не се сещаше за това.
— Мислех, че не ме харесваш — каза той.
Сега тя стана дяволита. Тази игра й доставяше удоволствие.
— А по какво съдиш, че сега ми харесваш?
— Ами сега си по-различна. Някак си се променила. Харесва ми новата ти прическа.
— А, това ли — каза тя. — Е, в ресторанта нямаше за кого да се глася. Кой щеше да ме забележи?
— Да — кавалерски каза Пъпката. — Върни се. Ще те вземат пак на работа. Гарантирам ти.
Тя поклати глава.
— Не. Като напускам — напускам. Няма да пълзя назад. Освен това имаме бъдеще. Имаме планове.
— Какви планове?
Норма се поколеба дали да му каже. В известен смисъл това можеше да развали работата, но, от друга страна, усещаше, че не може да устои.