— Какво е станало? Падна ли? Какво ти има? Норма вдигна обляното си в сълзи лице.
— Мина ми — каза тя.
— Стани — късо нареди Камил. — Стани от тая мокра земя. — Наведе се и разтърси Норма, изправи я, заведе я под скалата и я сложи да седне върху сгънатите вестници. — Кажи сега, какво, по дяволите, е станало?
Норма избърса мокрото си лице с ръкав и размаза остатъка от червило.
— Не искам да говоря за това.
— Както искаш — каза Камил.
— Онзи, Пъпката, ме награби.
— А, и не можеш ли да се грижиш за себе си? Та се хвърляш веднага с главата надолу.
— Не е за това.
— А за какво е? — Камил не се интересуваше в действителност. Имаше си свои грижи.
Норма разтърка зачервените си очи с пръсти.
— Ударих го — каза тя. — Ударих го, защото те нарече проститутка.
Камил погледна встрани. Погледът й се зарея из долината, където последното крайче на слънцето изчезваше зад планините. Тя разтри бузата си с ръка. Очите й бяха безизразни. После ги принуди да се съживят, принуди ги да се усмихнат и предаде тази усмивка на Норма.
— Слушай, малката — каза тя. — Ще трябва да го повярваш, преди сама да го откриеш: всеки понякога е проститутка. Всеки. И най-лошите проститутки са ония, които си измислят друго име.
— Ама ти не си.
— Не мисли сега — каза Камил. — Просто не мисли за това. Хайде, дай да ти пооправим лицето. Червилото не е по-добро от една топла баня, но върши повече работа от нищо.
Камил отвори чантичката си и извади гребена.
ГЛАВА 21
Хуан забърза и Милдред с мъка догонваше стъпките му.
— Трябва ли да тичаме? — попита го тя.
— Много по-лесно е да измъкнем автобуса, докато е още светло, отколкото да се мотаем в тъмното. Тя припкаше редом с него.
— Ще можеш ли да го извадиш?
— Да.
— Тогава защо не направи първо това, вместо да бягаш?
Той забави крачка.
— Нали ти казах. Казах ти два пъти.
— О, да. Значи, е било истина.
— Аз винаги казвам истината.
Пристигнаха при автобуса, след като слънцето се беше плъзнало зад планините. Високите обаче бяха осветени в розово и хвърляха розово сияние над поля и планини.
Когато Хуан пристигна, Пъпката се измъкна иззад автобуса. Държеше се враждебно и раболепно.
— Кога ще дойдат?
— Не можах да се свържа с никого — отговори кратко Хуан. — Трябва сами да го изтеглим. Но ще имаме нужда от помощ. Къде, по дяволите, са всички останали?
— Разпиляха се наоколо — каза Пъпката.
— Извади платнището!
— Онази, дамата, е легнала на него.
— Вдигни я. Трябват ми камъни и ако намериш, дъски или колове. Може да се наложи да съборим някоя ограда. Но остави бодливата тел, за да не избягат животните. И, Пъпка…
На Пъпката устата му зейна и раменете му увиснаха.
— Нали каза…
— Повикай всички мъже. Ще имам нужда от помощ. Ще извадя големия крик от задната седалка.
Хуан се качи в автобуса. Сега вътре беше малко притъмнено. Видя, че Ван Брънт е легнал там.
— Ще трябва да се преместите, за да извадя крика — каза Хуан.
Той изведнъж се наведе по-ниско над него. Очите на стареца бяха отворени и обърнати, а от устата му излизаше дрезгаво, измъчено хъхрене и по краищата на устните му се сбираше пяна. Хуан го обърна по гръб, но езикът му запуши гърлото и той не можеше да диша. Хуан бръкна в отворената уста, натисна с пръсти езика му надолу, после го дръпна напред.
— Пъпка! Пъпка! — извика той и почука със златната си халка по прозореца. Пъпката се качи.
— Този човек е адски зле. Повикай за помощ. Натисни клаксона.
С Ван Брънт се зае Причард. Беше му неприятно, но се налагаше. Хуан отряза една клечка и му показа как да държи езика надолу и как да заклинява клечката в небцето, за да може да диша. Причард се отврати от вида на човека, а от киселия дъх, идващ от измъчената гръд, му се повдигаше. Но нямаше как. Не искаше да мисли за нищо. Умът му понечи да откаже. През тялото му пробягваха смъртно вледеняващи тръпки, Жена му дойде в автобуса, видя го и седна на първата седалка при вратата — колкото е възможно по-далече от него. Дори в сумрака той успя да види драскотините и кръвта по яката й. Не му говореше.
„Трябва да съм полудял — рече си той. — Просто не знам как съм могъл да го направя. Мила, не можеш ли да приемеш, че съм бил просто болен, не на себе си?“ Говореше си наум. Щеше да й подари оранжерията за орхидеи, и то не такава малка. Щеше да построи най-красивата оранжерия за орхидеи, каквато може да се купи с пари. Но още дълго време нямаше да стане дума за това. А пътуването до Мексико… трябваше да го довършат. Ще бъде ужасно, но трябва да го направят. Колко ли време щеше да мине, докато от очите й изчезне този поглед на упрек, на обида, а проговореше ли, щеше да е абсолютно любезно; къси реплики с нежен глас, но очите й щяха да отбягват неговите.