„Ох, господи — помисли си той, — как ми се случват такива неща? Защо аз не бера душа сега на мястото на този старец? Той вече никога няма да изживява каквото и да било.“ Причард усети как мъжете работят по автобуса под него. Чу как лопатата захапва и как смуче калта, как хвърлят камъни под колата. Жена му седеше неподвижно, а устните й се бяха изопнали в търпелива усмивка. Той все още не знаеше как ще се отнесе тя към положението, но положително щеше да й хрумне нещо.
Тя беше тъжна и си казваше: „Не бива да мисля нищо лошо. Това, че Елиът се поддаде на низки страсти, още не е повод да изгубя хубостта и великодушието си.“ — През нея мина тръпка на тържество. — Овладях гнева — прошепна си тя, — овладях и отвращението. Ще му простя, знам, че мога да му простя. Но за негово добро не веднага, за негово добро. Ще поизчакам. Изражението й излъчваше достойнство и болка.
Навън Пъпката вършеше чудеса от сила и твърдост. Двуцветните половинки бяха съсипани от кал. Той ги съсипа почти нарочно. Върху шоколадовите му панталони също бе залепнала кора от кал. Той просто довършваше хубавите си дрехи. Натискаше лопатата в земята, копаеше зад колелата и отстрани и изхвърляше калта. Свлече се на колене в нея, за да гребе направо с ръце. Вълчите му очи блестяха от напрежение, пот изби по челото му. Той следеше Хуан с крайчеца на окото си. Хуан беше забравил тяхната уговорка, и то именно сега, когато Пъпката най-много се нуждаеше от него. Пъпката забиваше лопатата в земята с бликащите пориви на нечувана сила.
Ърнест Хортън взе търнокоп и прескочи канавката. Разчисти чимовете, корените и един слой земя, докато намери това, което търси: поломения камънак от древното срутване на хълма. След туй се зае да вдига камъните и да ги трупа върху тревата до изкопа.
Камил се доближи до него.
— Ще ви помогна да ги пренесем.
— Ще се изцапате — каза той.
— Според вас мога ли да стана по-мръсна, отколкото съм?
Той подпря търнокопа о земята.
— Не бихте ли ми дали телефона си? Ще ви поканя някъде навън.
— Точно там е работата. Още не съм се настанила никъде. Нямам телефон.
— Както искате — каза Ърнест.
— А сериозно. Вие къде ще отседнете?
— „Холивуд Плаза“.
— Е, ако в други ден сте във фоайето около седем, вечерта, може да намина.
— Нищо против — каза Ърнест. — Ще ви заведа на вечеря в „Мусо-Франк“.
— Не казах, че ще дойда, а че може да намина. Не знам как ще се чувствувам. Ако не се появя, не си разплитайте чорапа. Много съм смачкана, за да мисля за каквото и да било.
— Нищо против — повтори Ърнест. — Ще се повъртя докъм седем и половина.
— Добро момче.
— Обикновен глупак — каза Ърнест. — Не вдигайте големите. Аз ще ги пренеса. Вземете от по-малките.
Тя взе по един камък в ръка и тръгна към автобуса.
Хуан измъкна осем кола от старата ограда, но през един, за да не падне и бодливата тел. Донесе коловете и се върна за още. Тъмнорозовото сияние изтъняваше в светлорозово и над долината се спусна здрач. Хуан подпря крика о един кол под оста на колелото и повдигна автобуса от едната страна. Когато колелото се освободи, Пъпката запълни дупката с камъни, Хуан отново подложи крика и постепенно привдигна и другата страна на автобуса, да я отлепи от калта. Сетне премести крика и освободи и другите колела.
Камил и Норма пренасяха камъни за дупките, а Ърнест продължаваше да ги изравя.
— Какво мога да помогна? — попита Милдред.
— Крепи този кол, че трябва да взема още една щанга. — Хуан работеше трескаво, за да изпревари падащия мрак. Челото му блестеше от пот. Опрял колене в калта, Пъпката нареждаше камъни плътно под колелата — автобусът се надигна от калта и от другата страна.
— Дай да го вдигнем повече — каза Хуан, — за да не почваме после пак отначало. Искам тези колове да влязат под колелата.
Беше почти сумрак, когато свършиха.
— Сега искам всички да бутат, като запаля. Ако го преместим само на метър, всичко ще бъде наред.
— Как е пътят напред? — попита Пъпката.
— Стори ми се добър. Господи! Колко се хвалеше с дрехите си.
Лицето на Пъпката помръкна от разочарование.
— Това е нищо — каза той. — Каква полза от тях? — Гласът му беше толкова унил, че Хуан го загледа в полумрака.
— Ти ще внимаваш тук, отзад. Кит. — Тънка усмивка зави устните на Хуан. — Аз пък ще подкарам автобуса. Като потегля, накарай ги да бутат с пълна сила. Знаеш как. Значи, ти ще имаш грижата тука, Кит.