— Убихте го! — извика Хенриета и коленичи до приятеля си.
— Още не съм почнал, а това тук веднага ще го оправи! — и сър Джералд вдигна тежкия си камшик. — Махни ми се от пътя, момиче!
— Няма! — Тя го погледна, ужасена от бруталността, с която беше готов да удари изпаднал в безсъзнание човек. — Да не сте посмели да го пипнете. Той не е сторил нищо лошо.
— Може би искаш да опиташ камшика вместо него? А, това ли искаш? — Хенриета издиша мъчително и със свистене въздух през стиснати зъби, когато усети удара, а болката захапа силно рамото й, но не помръдна и закри Уил с тялото си. При втория удар извика, но вроденото й упорство я задържа, стиснала зъби, на мястото й. Усети как волята й става толкова по-силна, колкото по-ужасни средствата, използвани, за да я прекършат.
Даниъл Дръмънд чу плющенето на камшика и вика още на стълбището. Втурна се яростен в стаята.
— За бога, човече, оставете я на мира! — Само с две крачки той се озова до камината.
— Вие пък кой си въобразявате, че сте? — изруга сър Джералд, но отпусна ръка. — Това е работа между баща и дъщеря, кой сте вие, та да ни се месите?
— Аз съм Даниъл Дръмънд — каза той кратко. — Освен това работата е и моя. Стани, Хенриета. — Той й подаде ръка, но момичето се дръпна, сякаш й беше предложил отрова.
— Вие ме предадохте — прошепна тя беззвучно. — Нарушихте обещанието си и ме издадохте.
Даниъл поклати глава.
— Може и да изглежда така, но не е. Уил ранен ли е?
— Момент! — прекъсна го сър Джералд. — Допускам, че съм ви донякъде задължен, сър. Но много бих желал да разбера по какъв начин се оказахте свързан с проблемите на тези двамата.
В това време Уил се размърда и изпъшка. Хенриета забрави собствената си болка и пак се наведе над него.
— Уил, как си?
Той отвори очи.
— Главата ми! Какво стана? — Погледът му падна на сър Джералд и споменът се върна. — Сър, няма да ви позволя да ме обиждате — каза той и с мъка се надигна.
— В сегашното ви състояние ще ви се наложи май на първо време да приемете помощта ми. — Даниъл му помогна да се изправи на крака. — Седнете и пийнете глътка ракия. Хенриета, донесете шишето.
— Не мисля, че се нуждаем от помощта ви, сър Даниъл — каза с горчивина Хенриета, а щом раздвижи рамене, веднага се присви от болка. — Нито от вашите съвети. Защото вашата намеса докара нещата до тук.
— Дръж си езика зад зъбите, момиче. — Сър Джералд беше сигурен, че вече достатъчно дълго е мълчал. — Ти ще дойдеш сега с мен. Лейди Ашби знае най-добре как да ти върне чувството за дълг. — Той хвана Хенриета за ръка и я повлече към вратата.
— Само за миг, сър Джералд — Даниъл беше застанал бързо между него и вратата. Нямаше друг избор и той го знаеше от мига, в който прекрачи прага на стаята. Мъж, способен да удря с камшик собствената си дъщеря, едва ли щеше да се съгласи с предложението Хенриета да бъде приета в бездетното семейство на лейди Франсис Еликът, сестрата на Даниъл.
Нямаше друг изход от дилемата, пред която се бе изправил по собствена вина и това решение, въпреки че съдържаше и нещо стряскащо, по неизвестни причини не будеше у него чувство на отчаяние. Със спокойствие, което допреди няколко седмици би му се сторило невъзможно, се чу, сред тихото пращене и съскане на огъня да казва:
— Има няколко въпроса, които бих желал да обсъдя с вас, преди да си тръгнете.
— Може би смятате, че съм ви длъжник, задето сте се занимавали с това…
— Не, не е това. — Даниъл не остави сър Ашби да се доизкаже. — Искам да ви помоля за ръката на вашата дъщеря, сър Джералд.
След тези думи настъпи пълна тишина. Уил се ококори глупаво със зяпнала уста. Хенриета стоеше сякаш вкаменена, а сър Джералд отвори широко кръвясалите си очи.
— Защо, за бога, искате да се ожените за мен? — Хенриета първа се окопити, докато хората в стаята сякаш се бяха вцепенили завинаги.
— А защо да не искам? — И Даниъл я погледна спокойно в очите.
Тя поклати бавно глава.
— Може би искате по този начин да изкупите вината си?
— Няма ли да се съгласите с мен, че не мога да ви взема честно и почтено за съпруга без съгласието на вашия баща?
— И по тази причина му съобщихте, че съм тук? — Очите на сърцевидното личице станаха сякаш още по-големи. — Но тогава защо не ме предупредихте?
— Да изкупите вина, така ли? — намеси се сър Джералд, вече преодолял смайването си, и така спести на Даниъл отговора му. — Ако искате да изкупите вината си за една изгубена невинност, сър, трябва да ви заявя…
— Аз не съм господин Озбърт, сър Джералд. Аз не позволявам да се засяга чувството ми за чест, сякаш съм неопитно хлапе. — В гласа на Даниъл за пръв път прозвуча гняв. — Вашата дъщеря е недокосната, както би било мое дете. И не ви позволявам да се съмнявате в думите ми.