Той разкопча внимателно кожения жакет на момичето. Ешарпът му беше потъмнял от изтеклата кръв. Когато Даниъл понечи да го свали, непознатата отвори очи.
— Къде е той? — опита се тя да се надигне.
— Спокойно. — Не му струваше усилие, да я задържи, но в погледа й се четеше страх.
— Пуснете ме. Кой сте вие? Какво искате от мен? — В думите й звучеше уплаха, но тя говореше без акцент, без следа от селски диалект.
— Искам само да ви помогна — каза спокойно сър Даниъл Дръмънд. — Ако не се лъжа, рамото ви е било прободено от върха на пика. — Той махна ешарпа и разкъса невъзмутимо ризата й, за да оголи раната, от която отново потече кръв и образува нов слой върху вече съсирената.
Тя отвори уста за вик на болка, но после стисна устни и понесе прегледа с достойно за възхищение самообладание. Все пак докато Даниъл измиваше засъхналата кръв, изпод отпуснатите клепачи течаха сълзи и оставяха светли следи по бузите й, черни от барутния дим.
— Мисля, че костта не е счупена — каза замислено Даниъл, — боя се все пак, че мускулът е засегнат. Ще ви направя стегната превръзка и трябва да се опитате да стоите мирно.
— Нямам никакво намерение да се движа — отговори момичето със задавен от сълзите глас — Толкова ме боли.
— Вие сте много смело същество — заяви убедено Даниъл. — Как се казвате?
Изразът на лицето й му напомни веднага за малката Лизи, когато се опитваше да се измъкне от някоя каша.
— Хари — измърмори момичето и затвори очи.
— Хъм — измърмори мъжът. — Необичайно име за девойче, нали? А когато не получи отговор, опита друго. — Кой е Уил?
Тя отвори отново очи и болката, която се четеше сега в тях, не беше само физическа.
— Боя се, че е мъртъв. Видях го да пада, преди… — Тя посегна разтреперана към рамото си. — Преди да усетя тази ужасна пареща болка, а после вече нищо не помня.
За миг настъпи тишина, докато Даниъл превързваше раната, неспособен не само да лъже, но дори да успокоява.
— Загубихме ли битката? — попита най-сетне момичето.
— Привържениците на парламента ни надвиха — отговори Даниъл. — Армията на краля вече не съществува. Не зная за вас това победа ли означава, или поражение?
— Поражение — каза тя тихо. — Толкова съм жадна.
Значи тя е бегълка-роялистка. Все по-добре от някоя пуританка — реши сър Даниъл. Изгледът да върне дъщерята на някой фанатизиран парламентарист сигурно би се оказал, при създалата се ситуация, още по-труден. Той извади от войнишката си раница калаено канче, напълни го с вода от потока и го поднесе към устните на момичето. То преглътна, закашля се, преглътна пак.
— Ще умра ли?
— Не мисля.
— Нищо, че Уил е мъртъв. Но исках да загина заедно с него — изрече тя с треперещи устни.
Даниъл поклати глава при това романтично пресилване.
— Далеч съм от мисълта да подценявам силата на любовта, дете мое, но това си е пълна лудост. Сигурен съм, че баща ви ще знае какво да прави, когато се върнете при него.
На мръсното личице се изписа упорит израз.
— Аз няма да се прибера у дома.
Даниъл не си направи труда да реагира на тази забележка. В момента просто нямаше смисъл.
— Опитайте се да си починете. — Той отпусна момичето на тревата, подложи под главата му сгънатото си палто. Жребецът на Том трябваше да даде чула си, за да покрият с него ранената, а Даниъл, след като направи всичко възможно при дадените обстоятелства за удобството й, също се изтегна, облегнал глава на седлото. — Том, събуди ме след два часа да застана на пост.
Слънцето беше вече високо в небето, когато Том най-сетне разбута спящия си господар.
— Не видях никого, сър, но момичето е зле — доложи той загрижено. — Висока температура.
Сър Даниъл изруга тихичко.
— Легни си, Том. Ще потеглим по залез слънце.
Той отиде при болната, която се мяташе върху коравата земя, мърмореше нещо несвързано и викаше от болка, ако при неспокойните си движения удряше ранено рамо. Кожата й гореше. Силно зачервените бузи и съвсем безумният поглед издаваха будеща тревога висока температура. Даниъл намокри кърпа в потока и поохлади лицето на пламналото в треска момиче, което веднага се надигна в отчаяна съпротива.
Не можеше да се помогне кой знае колко, но денят напредваше, а треската продължаваше да разтърсва момичето. Раната се беше подлютила и подула, имаше опасност от гангрена.
Даниъл скиташе тревожен из горичката. Том спеше, а конете мирно пасяха. Беше ясно, че при сегашното състояние на момичето, не можеха да продължат бягството си. Дали не беше възможно да я подслонят някъде? Да я оставят на нечий праг и да изчезнат в нощта, с надеждата, че ще се намери състрадателна душа? О не, тогава по-добре да си беше останала на бойното поле край Престън.