Хенриета прехапа силно устни, а тялото й сякаш се бранеше от чужденеца, който искаше да я обладае. Очите на Даниъл бяха широко отворени, сякаш се взираха в някакъв друг свят, докато проникваше в нея, без да обръща внимание на съпротивата й. После той видя уплашеното й лице, издаващо безкрайното й смущение от това нахлуване в най-интимната й същност, затова се наведе, целуна я по клепачите, измърмори успокояващи думи.
Беше забравил за миг колко е млада и неопитна, защото се бе насладил отново на удоволствието на притежава жена. От четири години живееше във въздържание, сякаш то можеше да изкупи вината, която носеше за смъртта на Нан. А току-що бе разбрал колко голяма е била жертвата му. Сега от него се изискваше безкрайно самообладание, цялото му изкуство, докато девойчето, което допреда малко бе лежало под него, се отпусна, а след това издаде с кратки звуци изненадата и удоволствието си.
Даниъл се оттегли миг преди собственото му желание да стигне връхната си точка, а Хенриета, която едва започваше да събира опит, нищо не разбра. Тя лежеше и усещаше странна слабост, но си бе дала сметка само за тежестта на тялото му, легнало върху нея, а после и за самото му тяло, за неговото физическо присъствие в цялата му чувствена реалност, която отначало толкова я беше ужасила с непобедимата си сила.
После Даниъл се отърколи встрани, опря се на лакти и целуна Хенриета по челото. Тя се усмихна с треперещи устни, но не каза нищо, защото не й хрумна нищо подходящо. Странен свян я обзе изведнъж, сякаш мъжът, за когото се омъжи днес, въпреки интимността на последния час, й беше станал отново чужд. Всъщност никога не беше възприемала Даниъл Дръмънд като чужд човек, още от първата им среща, тогава, на бойното поле край Престън. Всичко това беше странно и объркващо.
Даниъл видя безпомощния израз на лицето й и реши, че сънят ще е най-доброто лекарство. Той прегърна Хенриета, тя се сгуши на гърдите му и веднага заспа.
Хенриета се събуди някъде посред нощ. В първия миг не разбра къде е, а голотата й я учуди не по-малко от присъствието на мъж в нейното легло. Тялото леко я наболяваше. Тя поопипа наоколо си и споменът се върна. Завъртя бавно тежкия златен пръстен на пръста си. Беше пръстенът с печат на Даниъл, единственият подарък, който можеше да й направи при тази забързана сватба. Баща й си беше тръгнал веднага след бракосъчетанието, без дори да изпие поне чаша вино за здравето на младоженците, а утре и Уил щеше да я изостави, и тя трябваше да започне, тъй да се каже гола и без пукнат грош, новия си живот — гола, каквато беше сега.
Кент… никога не беше ходила в Кент. Наричаха тази област градината на Англия. Овощни градини, мек пейзаж… и две малки момиченца… момиченца без майка, които трябваше да имат отсега мащеха.
Какви ли са момиченцата на Даниъл? Дали ще посрещнат мащехата със страх или враждебно? Даниъл дали е строг баща? Не, сигурно беше любвеобилен татко. Но как можеше да бъде майка на двете деца, след като тя самата никога не бе имала майка?
И как можеше да стане добра съпруга? Тя сложи внимателно ръка на топлия гръб до себе си и изпита удоволствие от допира, сякаш това беше добър отговор на всичките й въпроси. Притисна се отново към него и топлината и равномерното му дишане бързо я приспаха.
Вече се развиделяваше, когато Даниъл се събуди с мрачни мисли. Войната свърши, но бъдещето се очертаваше твърде неприветливо за един роялист, особено като имаше предвид, че беше поел задължение за 500 фунта. Шест месеца беше отсъствал от дома си и не знаеше какво е могло да се случи през това време там. Междувременно беше видял много изсечени овощни градини, изгорени ниви, унищожени реколти и къщи съборени при наказателните удари на привържениците на парламента.
Той се обърна и се загледа в спящата до себе си. Господи, какво направи? Не само си бе купил срещу голяма сума бедна съпруга, но се бе обвързал и с едно странно, непредвидимо същество, на което първите седем години липсваха напълно. Щеше ли да е достатъчно търпелив, за да я остави да порасне по неин си начин?
Хенриета отвори очи, сякаш усетила изпитателния поглед на Даниъл и забеляза мрачния израз на лицето му.
— Изглеждаш толкова нещастен. Какво те тревожи? — Тя докосна с връхчетата на пръстите бузите му и тази сдържана нежност го учуди.
— Не съм нещастен — отговори той, — само нямам търпение да се прибера вкъщи. Толкова дълго ме нямаше.
Тя кимна и се изправи.
— В такъв случай трябва да станем и да потеглим. — Тя скочи решително от леглото и потрепери от утринния хлад. — Ох, забравих, че съм гола. — Тя му се усмихна лъчезарно, което не можеше да се изтълкува всъщност иначе освен като недвусмислена покана. Даниъл отново се учуди и се запита дали възбуждащото сладострастие в държанието й е съзнателно. Но споменът за срамежливото, уплашено момиче от вчерашната вечер го накара да отпъди тази мисъл.