— Да — каза той, — трябва да станем от леглото. Днес ни предстои дълъг път.
Хенриета се нацупи.
— Да, но аз после цяла седмица няма да мога да седна.
Даниъл се засмя и си сложи ризата.
— През последните седмици ти беше всеки ден на седлото и би трябвало да си се калила.
— Да де, и цялата съм в мазоли.
— О, не бих казал. — Даниъл се обърна, прокара нежно ръка по бедрата и по чудесните й закръглености. — Не виждам никакви мазоли.
Хенриета се поизчерви и му се усмихна през рамо.
— Мисля, че бързаме, нали?
За миг Даниъл си пожела да не беше така, но после плесна леко Хенриета по дупето.
— Да, наистина. Побързай, а пък аз ще поръчам в това време закуската. — Той напъха ризата в панталона и изчезна.
Хенриета го последва с поглед, смръщила чело. Защо се усещаше така странно разочарована? Може би защото е гладна? Облече бързо роклята за езда от тъмнозелено сукно и си сплете косата.
Двамата мъже вече бяха на масата. Уил си отряза парче шунка, измърмори някакъв поздрав, но избягваше да поглежда към Хенриета. Дали е толкова смутен, защото знае какво се е случило в спалнята ни? — помисли си Хенриета.
— Добро утро, Уил — отговори му тя любезно. — Май че умирам от глад.
— Какво да ти подам, елфичке? — Даниъл посегна към ножа. — Печено или шунка?
— Шунка — отговори тя бързо и установи, че харесва това галено име, всеки случай повече от „дете“.
Уил побутна към нея чинията с яйцата, хвърли й все пак питащ и пренебрежителен поглед, на който тя отвърна с присъщата си откровеност.
— Бира ли ще пиеш, Хенриета или горещ шоколад?
— Шоколад, ако може. — Тя пое платото с шунката, която Даниъл й беше нарязал, напълни си чашата с тъмната, ароматна напитка. — Ще си тръгнеш ли още днес за Уитли, Уил?
— Да — отговори той, — но преди това бих искал да поразгледам Лондон.
— Защо не придружиш Уил? На мен ми се налага да отида до канцеларията на Олдързгейт да взема пропуските ни.
— Ще има ли спънки?
Даниъл поклати глава.
— Всеки мъж има право да се върне у дома си, без да му правят спънки. Мога да обясня престоя си в Лондон с делови ангажименти. Никой няма да ни заподозре, че идваме от Престън.
— Ако разрешите, сър Даниъл — подхвана смело Уил — но ще ви бъда много признателен, ако пресметнете какво ви дължа. Баща ми веднага ще ви върне парите.
Даниъл кимна сериозно.
— Оставете ми адреса си и аз ще пиша на баща ви.
Когато остана насаме с Хенриета, Уил я попита:
— Мислиш ли, че ще го направи?
Хенриета сви рамене.
— Кажи на баща си той да му пише, може би Даниъл ще предпочете да стане така.
Начинът, по който тя най-непринудено нарече сър Даниъл Дръмънд на малко име, след като досега се бе обръщала към него само на „вие“, сякаш отдалечи двамата приятели от детинство, сякаш Хенриета беше престъпила праг, който вече спираше Уил.
По обед, след като Уил и Хенриета бяха пообиколили Лондон, се стигна и до голямото сбогуване, защото пътищата за Оксфорд и за Кент водеха в противоположни посоки.
— Ела ни някой ден на гости, Уил — Даниъл сложи ръка на рамото на младежа. — И не само за да видиш Хенриета усмихна се той. — Ще липсваш и на мен. Имаш постоянна покана за Глийб Парк. Идвай, когато пожелаеш.
Уил вдигна ръка за сбогом, после обърна коня и препусна надолу по улицата. Хенриета въздъхна тихичко и го изпрати с тъжен поглед. После си избърса очите, издуха си носа и вдигна глава. За нея започваше нов живот, а унилото настроение нямаше да направи нещата по-лесни. Ех, добре щеше да е, ако Уил се беше оженил за нея, защото беше най-добрият й приятел и защото се чувстваше винаги добре с него… освен това той нямаше вече две деца.
— Мислиш ли, че децата ти ще ме обикнат? — Хенриета не можа да се сдържи да не зададе този въпрос.
— Разбира се — отговори Даниъл и й помогна да яхне коня. — Та ти си много мило момиче.
Комплиментът някак не беше достатъчен, за да уталожи тревогата на Хенриета по време на продължителната езда, а когато стигнаха до буйната зеленина на графство Кент, тя стана необичайно мълчалива.
Даниъл не забеляза промяната, изцяло погълнат от това да открива следите от войната, толкова явни в някои големи имения: наполовина ожънати ниви, презрели, наядени от оси плодове по дърветата или по земята — недостигаше работна ръка.