Лейди Еликът впери невярващ поглед в брат си, който вдигна виновно рамене.
— Това е много дълга история, Франсис.
— Мога много добре да си я представя — заяви сестра му с многозначителен подтекст. — Вие от Севера ли сте, Хенриета?
— Не, от Оксфордшир. — Хенриета не успя докрай да потисне прозявката си. — Отидох в Престън с Уил. Всъщност искахме да се оженим, но Уил смяташе, че е още прекалено млад.
— Хари, трябва да разкажем историята от самото й начало, ако не искаме съвсем да объркаме Франсис. — Даниъл се колебаеше между удоволствието от наивния разказ на Хенриета и нежеланието да разкрие на сестра си цялата невероятна истина, която тя едва ли щеше да одобри.
— Това може и да почака — заяви решително лейди Еликът, защото предпочете да изслуша най-напред брат си насаме. — Хенриета изглежда ужасно уморена. Елате, ще ви покажа стаята.
Хенриета хвърли на Даниъл питащ поглед.
— Хайде иди да си легнеш, детенце. Трябва да обсъдя някои неща с Франсис.
— Да, разбира се. — Хенриета се надигна малко сковано. Чувстваше се отпратена като малко дете, но гордостта й не позволи да покаже, че е уязвена.
Лейди Еликът я придружи до една приветлива ъглова стая, където в камината гореше силен огън.
— А сега ти пожелавам да спиш сладко под нашия покрив.
Хенриета се обърна към нея и въпреки притеснението успя да й се усмихне.
— Още веднъж ви благодаря за милото посрещане.
— Голяма радост е да можеш да поздравиш с добре дошла снаха си — каза сърдечно Франсис.
— А дали… Хенриета прехапа устна. — Дали и децата на Даниъл ще ми се зарадват?
— О, милостиви боже, разбира се! — възкликна лейди Еликът. — Ще са безкрайно щастливи, обещавам ви го. Малко са дивички, нали растат без майка, но са много мили.
— Аз много ще ги обичам, ако ми позволят — изрече бавно Хенриета.
— Не се съмнявам. — Франсис хвана с две ръце лицето на Хенриета и я целуна по челото. — Приятни сънища. Утре заран всички грижи ще са изчезнали.
Тя излезе от стаята и Хенриета остана сама. Не можеше да преодолее толкова лесно потиснатостта си заради начина, по който я бяха изключили от разговора в трапезарията. Беше решила, че като омъжена жена няма да я отпращат да си легне, сякаш е уморено дете, докато възрастните си остават заедно, за да си приказват. Ако Даниъл поне й го беше казал някак по-иначе, като на равноправна, веднага щеше да прояви разбиране, че след толкова дълго отсъствие иска да остане насаме със сестра си. А той се държеше с нея така, сякаш предишната нощ изобщо не я беше имало. Това съвсем не я насърчаваше да посрещне с доверие новия си живот.
Долу в трапезарията Франсис седна на масата срещу брат си и заповяда:
— А сега ми разкажи всичко, Даниъл.
И Даниъл й разказа съвсем честно всичко. Когато свърши, настъпи продължителна тишина. После Франсис предпазливо попита:
— Ти си луд и добре го съзнаваш, нали? Да поемеш такъв дълг, след като по всяка вероятност като привърженик на краля ще трябва да платиш огромна парична глоба.
— Просто не можех да постъпя иначе, Франсис. Не можех да я оставя на онова чудовище, дори ако вече не бях й обещал, че няма да допусна нещо лошо да й се случи.
Сестра му го изгледа изпитателно.
— Сигурно няма да почнеш да ме убеждаваш, че е било брак по любов, нали?
Даниъл поклати виновно глава.
— Изобщо не си представям, че ще мога да обичам някога друга освен Нан. Но тя ми е много мила, а и не е по-млада отколкото беше ти, когато се омъжи. Надявам се, че Лизи и Нан ще намерят в нея, ако не майка, то поне по-голяма сестра, което ще е от същата полза за тях.
Аргументите са убедителни за постъпката на един вдовец, каза си Франсис, но да се ожени за момиче, донесло само дългове, това, при сегашното положение на Даниъл, беше вече наистина лекомислено и непонятно, щом не е било продиктувано от страстна любов.
— Ти най-добре си знаеш — каза му само. — Джеймс ще ти съобщи всичко, което знае за комисарите в нашия край. Не изглежда да са много недостъпни. Ще можеш навярно да се споразумееш с тях за глобата.
— Може би — сви той рамене. — Но, ако се наложи, ще трябва да продам Бартън Копс.
— Татко ще се обърне в гроба, ако продадем макар и късче от нашите земи.
— Какъв друг изход ми остава?
— Никакъв — въздъхна Франсис. — Но едно е да си уредиш с тези пари глобата, а съвсем друго да платиш дълг, който всъщност… — Тя млъкна, защото на лицето на брат й се появи предупреждаващият израз, който тя така добре познаваше.
Даниъл стана от стола.
— Отивам да си легна. Искам утре да тръгнем още рано сутринта.
— Добре. — Франсис го изпрати до стълбището. — Радвам се на щастливото ти завръщане, Даниъл. Въпреки всичко мога само да благодаря на бога, че тази ужасна война най-сетне свърши.