— Страната е уморена от междуособици. Трябва да помислим как да уредим живота си дори под игото на парламента.
— Чух, че кралят щял да бъде изправен на съд. Какво се чува за това в Лондон?
Даниъл стана мрачен.
— Би било предателство и въпиющо престъпление.
— Може да са само приказки. — Франсис целуна брат си. — Е, до утре.
Даниъл изкачи стълбата и влезе тихо в спалнята. Завесите на леглото бяха дръпнати, дървата в камината догаряха. Той хвърли предпазливо поглед към леглото. Хенриета представляваше нещо мъничко и присвито в единия му край, само червеникавата й коса се беше разпиляла нашироко върху възглавницата. Тя не помръдна и когато той се пъхна под завивката, макар да му се стори, че се е събудила. Но Даниъл беше капнал и потиснат от разговора с Франсис, от спомена за Нан, с която толкова често бе идвал в Еликът Парк. Той се обърна встрани, по-надалеч от неподвижната фигурка и веднага заспа.
Хенриета издиша тихичко въздуха, който беше затаила в очакване на близост и докосване. Ако Даниъл я беше прегърнал както съпруг прегръща жена си, нямаше да се почувства толкова изоставена и уплашена. Заспа след доста време с мокри от сълзите бузи и тъжна самота в сърцето.
5
— Стой мирна, Елизабет! — Госпожа Киърсот поклати ядосано глава, отчаяна от непокорната си възпитаничка, която упорито се дърпаше и се противеше на всеки опит на гувернантката да закрепи бяла якичка на деколтето на ябълково-зелената й памучна рокля.
— Ама татко скоро ще е вече тук и трябва да избързаме към портата, за да го посрещнем. — Лизи се стараеше, доколкото й беше възможно, да стои мирна, защото знаеше, че само така неприятният въпрос ще се реши по-бързо.
— Том каза, че искал да си дойде още вчера — намеси се и малката Нан.
Госпожа Киърсот вече я беше издокарала и малката седеше като вдървена на широкия перваз, за да не смачка празничните си дрехи.
— Мисля, че е останал да пренощува при леля Франсис — заяви Лизи с важността на по-голяма, — ами да, понеже е бил много дълго на път. От Лондон до тук е много път, нали, госпожо?
Гувернантката кимна утвърдително и огледа още веднъж, присвила устни, детето. Знаеше, че всичко просто не си струва усилията. Елизабет можеше да излезе от стаята като извадена от кутия, а две минути по-късно косата й вече беше разплетена, шапчицата килната накриво, а престилката цялата в петна. Нан също нямаше да изглежда много по-добре.
— Можем ли вече да тръгваме, госпожо? Моля ви! — Лизи подскачаше нетърпеливо от крак на крак. — Толкова искам да съм там, когато пристигне. Вече е късно и няма да го чакаме дълго.
— Добре, но се опитайте да останете поне донякъде чисти. Облекли сте най-хубавите си рокли и не бих искала след продължителното отсъствие на вашия баща, да ви представя в обичайния ви ужасен вид. Той има право да очаква видимо подобрение в държанието ви. — Очакване, което ще бъде горчиво разочаровано, помисли си примирено гувернантката, когато децата излязоха от стаята. — Вървете, не тичайте! — извика тя след тях, но почти без да се надява, че ще я послушат.
Само докато още бяха в обширната господарска къща в тудориански стил, двете момиченца вървяха малко по-бавно. Но щом излязоха навън, хукнаха по широката, постлана с чакъл алея, с вече есенно обагрени дъбове от двете й страни. Спряха чак пред портата от ковано желязо между двете каменни колони и се загледаха нетърпеливо към завоя зад четириъгълния пиластър.
Сър Даниъл Дръмънд и младата му съпруга бяха тръгнали наистина много рано от Еликът Парк и бяха само на половин миля път, когато двете момиченца стигнаха до портата. Хенриета полагаше всички усилия да овладее нарастващия си страх, защото сега, когато вече наближаваха бъдещия й дом, той ставаше все по-потискащ. А Даниъл, въпреки уверенията на сестра си, че всичко е наред, не можеше да се отърси от мрачните си предчувствия. Затова двамата бяха твърде мълчалива двойка, докато пътят не направи изведнъж завой и те не видяха две момиченца, които се втурнаха с радостни викове към тях.
Само след секунди Даниъл вече беше скочил от коня и притискаше дъщерите към гърдите си. Хенриета се плъзна от седлото и сега наблюдаваше възторжената среща. От тази преливаща и така невъздържано демонстрирана любов в гърлото й сякаш застана буца. Споменът за нейното лишено от любов детство накара очите й да плувнат в сълзи.
— Боже господи, какви големи момичета сте станали! Даниъл вдигна засмян малката Нан на ръце, стисна здраво ръчичката на Лизи. — Водя ви изненада. До мен стои някой, който вече много ви се радва. — Той се обърна заедно с децата към Хенриета, която продължаваше да държи коня си за юздата. Това е жена ми — каза той спокойно. — Тя ще ви бъде майка и трябва да я почитате както родната си майка.