Хенриета преглътна и затърси отчаяно подходящите думи за децата, които я гледаха внимателно с черните очи на Дръмъндовци. Палецът на Нан беше изчезнал в розовата й уста, а Лизи присви чипото си носле — признак, че напрегнато мисли.
— Надявам се, че ще ме обикнете — пристъпи Хенриета напред. — Както ще ви обичам и аз. — Тя се наведе и подаде ръка на Лизи. Не се наложи да се навежда много, защото Лизи беше висока за възрастта си, а Хенриета много крехка. — Ти сигурно си Елизабет.
— Да, госпожо — Лизи си спомни за доброто си възпитание и направи дълбок реверанс.
— О, недей! Трябва да ме наричаш Хенриета! — Хенриета беше леко ужасена от церемониалното обръщение. — Ти също, Нан. — И тя се усмихна мило на детето в прегръдките на Даниъл.
Малката извади палец от устата.
— На мен всички ми викат Нан, а Лизи си е винаги Лизи. — И палецът се плъзна отново между розовите устни.
— Имате много хубави имена — кимна Хенриета.
— Може ли да пояздя? — Лизи вече дърпаше баща си към неговия кон.
Даниъл се възпротиви все пак на нейната настойчивост.
— Но нали си с най-хубавата си рокля?
Детето присви нацупено устни и потупа пренебрежително украсената с дантели престилка.
— Госпожа Киърсот реши, че така трябвало.
— Сигурен съм, че госпожа Киърсот ще ми разкаже само хубави неща за вас — Даниъл погледна с нежна усмивка дъщеря си. — Можеш да водиш коня ми за юздата, Лизи и ще отидем всички заедно пеш до вкъщи.
Глийб Парк, новият дом на Хенриета беше дом, който казваше всекиму „добре дошъл“ с блестящите си прозорци, леко патинираните червени тухлени стени и шиферния покрив в меки сиви тонове, от чиито три комина в свежия есенен въздух се вдигаше пушек. Градините бяха малко необичайно планирани, но тревата избуяла високо, буренът в лехите не беше оплевен, плетовете неравно подкастрени. Ратаите явно са имали по-важна работа. Отвъд градините се простираха паркове, поля, овощни градини, гори, все собственост на семейство Дръмънд, докъдето поглед стигаше. Но очевидно и всичко доста занемарено. Дали щеше да е още задълго?
Даниъл отпъди тези мисли, радостен, че си е най-сетне вкъщи. Той обичаше дома си, а парламентаристите не го бяха разрушили. Децата му го посрещнаха здрави и весели, а Глийб Парк щеше отново да има стопанка. Икономките бяха нещо много полезно, но не можеха да заменят грижовността и бдителността на една господарка. Въпреки младостта си и странния си характер Хенриета сигурно знаеше как да се оправя в кухнята и килерите, гардеробите за дрехи, пералнята и дори мандрата. Момичетата от нейния кръг ги учеха на всичко това. Когато на колана й увисне голямата връзка ключове, бързо ще загърби детството и ще се изправи пред новите си задължения и отговорности. Постепенно ще научи и момичетата, както си е редно за истинска майка. При новата държавна уредба семейството сигурно щеше да се изправя пред трудности и проблеми, но ще трябва да се научат как да се справят с тях. В много по-оптимистично настроение, отколкото беше очаквал, Даниъл влезе в просторния хол на господарската къща, прегърнал едната си дъщеря и хванал другата за ръка, съпругата до него.
Следващият час премина за Хенриета като в сън. Отнякъде непрекъснато изникваха нови и нови услужливи духове — управителят, икономката, възпитателката, ратаи и ратайкини, слугини — всички поздравяваха завърналия се господар и оглеждаха тайничко младата жена, която направи огромни усилия да запомни многото имена, но в края на краищата се отказа. С течение на времето всичко щеше да си дойде на мястото. Накрая се видя застанала с децата в хола с дървени ламперии, меко осветен от лъчите, които проникваха през ромбовидните прозорци и от пращящия огън в огромната камина. Дъбова стълба с дърворезба водеше към горните етажи, а на двете странични стени имаше тежки дъбови врати.
— Ние ще разведем Хенриета из къщата — заяви Лизи, когато в хола бяха останали вече само управителят и възпитателката.
— Добра идея, Лизи. Аз и без туй трябва да си поприказвам още с Госпожа Киърсот и с Херълд. — Даниъл се усмихна мило на Хенриета. — Струваш ми се малко объркана, елфичке.
— Да, вярно — отговори откровено Хенриета. — Но се надявам това да премине, а Лизи и Нан ще ми помогнат да го преодолея.
Тя забеляза, че Даниъл се радва на начина, по който се развиват отношенията между нея и децата, затова вече не се чувстваше толкова потисната. Като бъбреха весело, двете момиченца я заведоха най-напред на горния етаж, показаха й детската стая с тапицирани первази и светли завеси на леглата. В единия ъгъл имаше чекрък, който напомни на Хенриета за опитите й като дете, които само рядко се увенчаваха с успех. Нан й показа гордо кърпа за нос с първите й опити в бродирането.