На този етаж имаше още осем спални и Хенриета беше въведена във всяка. Бяха мебелирани с вкус и предвидени за гости, когато не ги обитаваха по-високопоставени членове на семейството. В края на коридора Лизи отвори още една врата.
— Това е стаята на татко, беше стаята и на нашата майка.
Хенриета влезе в просторното помещение и зададе на момичетата въпрос, който никой не беше задавал на нея:
— Липсва ли ви майка ви, Лизи?
Детето смръщи челце.
— Не мисля. — Беше седнала до прозореца и сега си приглаждаше престилката. — Преди ни липсваше, но то беше отдавна.
— Да, но на татко му липсва — изписука Нан. — Той ми го каза.
Хенриета си спомни, че Даниъл й беше разказал за самотата си, за своята самота и за това, че на децата им трябва майка. Сега го осъзна като огромна отговорност. Огледа се в просторната стая, в която Даниъл беше познал любов, раждане и смърт. Ще може ли животът, който ще дели занапред с нея, да изтласка спомена за всичко това? И може ли изобщо човек да се справи със спомените си? Възможно ли ще е това широко легло с резбования балдахин и тежките брокатени завеси да престане да напомня на Даниъл изгубеното? От три дена Хенриета беше омъжена за човек, който проявяваше към нея изключителна нежност и разбиране и тя бе решила, че го познава. Вече бяха прекарали толкова непринудено четири седмици заедно, но това се дължеше навярно на характера на тогавашните им отношения. Когато Хенриета биваше навъсена и се инатеше, Даниъл се държал с нея както с децата си при подобна ситуация. Но сега нещата бяха коренно променени и двамата трябваше да се справят в съвместния си живот със съвсем различни трудности. За нещастие тя нямаше никаква представа как да постъпва. И то тъкмо когато установи, че всъщност не знае нищо за мъжа, с когото само смъртта можеше да я раздели.
— Хайде да се върнем долу — прекъсна Лизи тези размисли. — Сега не можем да влезем в работния кабинет на татко, той ще разговаря там с госпожа Киърсот.
— Мислиш ли, че ще му разкаже за риболова? — Нан гледаше уплашено сестра си.
— Какъв риболов? — попита развеселена Хенриета.
— Със селските момчета — обясни Лизи. — Те ловят пъстърви с ръка, научиха и нас.
— О, сигурно е много забавно — възкликна въодушевено Хенриета, което всъщност изобщо не подобаваше на една мащеха. — Успяхте ли да хванете?
— Не — каза със съжаление Лизи. — Само си навлякохме куп неприятности.
— Е, да хващаш пъстърва с ръце наистина не е най-добрият начин да ловиш риба — съгласи се Хенриета и се усмихна лукаво.
Децата я гледаха смаяни. Това ли беше единственото възражение на новата съпруга на техния баща срещу техния лов на пъстърва?
Следващите часове от деня, чак до вечеря, протекоха в най-добро разбирателство.
Хенриета беше хвърлила само бегъл поглед в кухнята и почти не беше се виждала нито с икономката, нито с готвача. Домакинските работи никога не я бяха интересували и тя влезе в трапезарията без да съзнава, че още следващото ядене, което ще бъде сервирано на дългата дъбова маса, ще изисква и нейната намеса.
Даниъл тръгна към тясната страна на масата, притегли резбован стол за жена си и окуражаващо й кимна. Децата, гувернантката и управителят се настаниха откъм дългата страна. Даниъл си казваше, че не бива от самото начало да очаква прекалено много от Хенриета, затова пое още веднъж задължението да следи за внасянето на ястията и поднасянето им, както и да нареже печеното, както правеше след смъртта на Нан. Надяваше се все пак, че Хенриета ще внимава добре, за да поеме в най-скоро време задълженията си.
След вечеря отпрати децата да учат и надеждите на Лизи, че този ден ще мине без учене, останаха напразни.
— Хенриета, ще обсъдим заедно още някои подробности около домакинството, а после ще поверя тези задължения на теб и на Сюзън Джейтс. Тя е много енергична икономка и ще ти обясни подробно как е било ръководено досега домакинството ни. Ще можеш, разбира се, ти да решиш какво искаш да промениш.
Хенриета стана със смела усмивка от масата. Неговите думи, вместо да я успокоят, я изпълниха с отчаяние.
Даниъл я заведе в работния си кабинет в задната страна на къщата.
— Хари, моля те, разбери ме добре — подхвана той предпазливо, след като се настаниха и двамата на резбовани столове с подлакътници. — Предпочитам да не разказваш на децата за приключенията си.